Фортисимо

Миналият четвъртък беше прекрасен ден. В късния следобед слънцето припичаше прощално върховете на Витоша. Лекият ветрец тихо напомняше, че вече е пролет. Песента на птиците ме караше да ги диря с поглед из клоните на дърветата.

„Какво по-хубаво от една спокойна разходка привечер?”, помислих си. Kраката ми сами ме водеха. Само че не по планинските пътеки, а към автобусната спирка. И не към някоя беседка, а до една отбивка на „Цариградско”…

Ето и предисторията. За целите на успешното ми журналистическо образование имах задача да изготвя учебен репортаж. Мястото и темата му бяха моя грижа. Въпрос на личен избор, креативност и професионален подход. Съответно – идейната ми импотентност волю-неволю ме докара до… мола. Този, последният, бил „най-големия на Балканите”. А съм чувал (само съм чувал) да казват, че явната грандомания обикновено е следствие на дълбоки комплекси.

И така, ей ме мен, час по-късно, изправен пред грамадния стъклен хангар. С малкото ми останало самочувствие на беден български студент, скрито във вътрешния джоб.

Ама пък и с „широкия светоглед”, мацнат като перманентен грим на потното ми чело. Влизам и веднага ми прималява от навалицата – като в църква на Великден. Естествено, с критична разлика в мащабите и бройката.

Първи ден след откриването: народът напада като гладни пилци – ечемик. Гледам и се сещам за Вазовото „Грабвайте телата!”. Накъдето и да мръдна – все някоя озверяла леля се опитва да ме натовари на количката си. С удар, отзад, и не безболезнено. Аз обаче се изплъзвам. Ближа рани, търкам си посинелия лакът и въздишам. Спасих се от шопинг зомбита! Увесил нос и без материал се запътвам да се утеша на етажа с храната. Точно тогава случайно ми бутат 137-я флаер за деня в ръцете.

Гледам: петдневна празнична програма. Чета и не вярвам! Вярно – повървях, но не помня да съм стигал до Дисниленд. И, хубаво, местата в детските градини не стигат, но не е ли извратено да ги разширяват в моловете? Поглеждам пак дългия списък в ръцете си, с надежда да открия нещо за възрастни (в прекия смисъл). Няма!

Оказа се, че всички организирани прояви са посветени на… децата. Сигурно защото собствениците много ги обичат. А… и, между другото, за да могат те да доведат родителите си…

Как ли психологията ще нарече това? Комерсиално-латентна педофилия? Молът официално кани децата ви (и Вас) на: Чудно пътешествие в страната на приказките, кастинг за детски таланти, детска дискотека, час на цирка, игра на филми с награди и огнено шоу. А ако това случайно не е достатъчно интересно, остават: Часът на Cartoon Network, куклено шоу, маскен бал, игри и карнавал.

За новите възпитателни методи и тенденции веднага поговорих с няколко майки и татковци. Събрах материал за репортажа си, а изводите от него вече звучаха в главата ми. Попитах родителите дали биха оставили детето си да се забавлява някъде в мола, докато те пазаруват.

 От споделените мнения излезе, че повечето не пренебрегват хлапетата си в услуга на шопинг манията. Или поне не си признаха, че го правят. Част от хората споделиха, че не биха зарязали малчуганите сами в мола при никакви обстоятелства. Други казаха, че не намират нищо лошо, стига да има кой да ги гледа. Един татко дори изтъкна, че това не е въпрос на мързел или нежелание. Според него просто такъв е XXI век. Нова култура, нови маниери, нов морал. И нов възпитателен подход.

Практическите ми наблюдения обаче рисуват малко по-друга картина. Повечето търговски  центрове у нас нямат организирана забавачка за хлапета на посетители. Дори въпросният новооткрит комплекс организира детските партита само за да привлече родители в първите дни.

Затова все повече възрастни изхитряват. Поради липса на друга възможност – настаняват отрочето си в някоя кинозала. В едната ръчичка пуканки, в другата – чаша кола. А на излизане – майчина заръка да се държи прилично. Така, само срещу един билет за кино, си осигуряват около два часа свободно време за пазарен маратон. Хлапето няма да тича наоколо, докато майка му се чуди дали да си купи петия чифт обувки в бледорозово или в карамелено. Само ще скъса нервите на някого в салона, но… на кой му пука, нали за това си плащаш?!

А молът сякаш говори: „Купувайте, братя! Докато продължавате да пазарувате, ние ще се грижим децата ви да са щастливи”. Днес – жертви на тази стратегия сме ние.

Утре – ще ни пука ли, че детството на дребосъка е изтекло по ескалаторите? Или само ще се радваме, че сме модерни хора на XXI век? Прекарали живота си между офиса, вкъщи и онзи, стъкления дом.

Всъщност, не дом. Направо грамадна оранжерия за култивиране на бъдещи потребители. Гигантска епруветка за растеж на поколение. Някога деца, сега купувачи и поклонници, отгледани и възпитани в доктрината на мола.

Търговските центрове се множат, защото в същността си те са новите храмове. В тях всички ние се кланяме на новата глобална религия. Свещеният консумеризъм. Амин!

За fortisimo.eu – Рошо Иванов (iceandlemon.blogspot.com)

* Използваните снимки от Интернет са с илюстративен характер