Чувал съм твърдения, че бедният човек поне е щастлив. Чували сте и вие, че спял по-спокойно и други такива шменти и капели. Онзи ден обаче с един приятел реагирахме дружно и еднотипно като чухме новина, предадена по повод годишнината от влизането ни в Европейския съюз.
Проучване посочи, че българите са най-бедни и нещастни в съюза. „Ами, че ние си бяхме такива и преди да влезем“, възкликнахме с моя приятел. Като правя уговорката, че и двамата далеч не сме от евроскептиците. Вчера обаче се зачетох по-сериозно в данните на статистическия институт и реших, че си струва да заостря вниманието ви върху един факт, който може би е дребен щрих към сложното философско състояние да си хем беден, хем нещастен.
Впечатли ме това, че откакто сме влезли в клуба на богатите – темпът ни на икономическо развитие до 2008-ма е бил доста по-висок от другите страни и същевременно страната ни е твърдо на последно място по БВП. Как го правим това, бе хора? Спомних си, че през 2008-ма никой около мен не казваше, че е кой знае колко доволен от живота си. А сега всички заедно мечтаем да получаваме колкото тогава.
Пропуснахме момента да сме щастливи, че да влезем в класирането. Значи едновременно и незнайно как не си повишихме БВП при това ускорено икономическо развитие и изпуснахме момента да сме щастливи. Нещо, което може да се обясни с факта, че според статистиката сме едни от най-големите производители на тютюн, но според политиците е време да се откажем от това производство. Няма как да сме бедни, но щастливи.
Бедни, но нещастни е по-убедително. Към този момент готиното на еврочленството ни се изчерпва с факта, че сме в тяхната класация.
За fortisimo.eu – Иван Капралов
0 коментара