Пътувам с кола. Пътят е дълъг. Почти дванадесет часа. Пътувам с близки за мен хора. Много близки и добри приятели. Но… дванадесет часа са си дванадесет часа. Доста време – половин денонощие. Дори музиката и смяната на CD-та писва. Редуваме се зад волана.
Улавям се, че това ми харесва. Носи ми разнообразие. Чудя се какво обичам повече – да шофирам, или да се возя. Това, на езика на психолозите, означава: Водач ли съм, или предпочитам да ме водят? Става дума за лидерство, доверие и други такива неща.
Всъщност, обичам да шофирам. Но има дни, в които искам да се возя, искам да ме водят. Не споделям тези мисли с приятелите си. Точно сега всички мълчим. Толкова сме си близки, че мълчанието в купето не ни дразни. Свободни сме да мислим и да търсим отговори. Защо, когато поискам да се возя, невинаги откривам подходящ водач? От практична гледна точка – лоша организация или лошо търсене. От житейска - питам се защо смяната на ролите се приема само на театралната сцена, а в живота – не?!
Хм! Бавно потъвам в сменящите се картини през прозореца. Море, следват възвишения… Първи есенни багри и усещане за откраднато време. Спомних си за Робърт Пърсиг и неговите пътници на мотор в „Дзен и изкуството да поддържаш мотоциклет” или на яхта в „Лайла”. Пътувам в пространството и мислите си. Пътувам с хора, които правят същото. Няма как да не се роди въпрос, който да счупи мълчането и обедини мислите на всички в купето.
Един от онези въпроси, които носим под дрехите си и ревностно пазим. Въпроси, които вадим само когато пътуваме в пространството и мислите.
Как да запазим любовта?
Затова говорим! Дори когато говорим за шофиране (сме на път). Важно е да прецениш на кого ще се оставиш да те вози. И то не веднъж, не пет пъти, а докато пазиш любовта. Няма формула. Или по-скоро има, но тя е твърде лична. За някой е като скок с бънджи, за друг е чесънът в яхнията със зелен фасул, за трети – запалените съчки в огъня. Важното е да искаш да я запазиш. Като цветята, които поливаш редовно - нищо че някои разцъфват, а други повяхват.
Хубаво пътуване. Дълго. От онези пътувания, които ти дават възможност да откраднеш време за себе си, да го споделиш с близки приятели и да отговаряш на въпросите, които криеш под дрехите.
От утре пак съм същата.
До следващото пътуване.
И до следващия отговор.
За fortisimo.eu - Калина
0 коментара