Никой не може да те накара да страдаш, ако ти сам не му позволиш! Да, но как се случва това? При положение, че този човек е бил дълго време част от живота ти, при положение, че той значи нещо за теб?
Дори и виждайки, че нямате бъдеще заедно, споменът за хубавото минало продължава да те измъчва и започваш да се чудиш дали грешката не е в теб, дали отново да отстъпиш и да се почувстваш като глупак, само и само, за да се опиташ да оправиш нещата. Как да не страдаш, как?
Един път пуснеш ли даден човек в живота си, раздялата с него винаги е болезнена, колкото и да се правиш, че не ти пука. А най-гадно е да гледаш как той само се чуди как да се отърве от теб. Но ти все пак се надяваш, че не е така, че си правиш грешни изводи, че нещата не са такива, каквито изглеждат. А какви са всъщност?
Всеки обвинява другия, да и двамата имат вина, но защо трябва да се стига до раздяла и то по груб и долен начин? Защо забравяме, че преди всичко сме хора, защо никога не можем с един разговор да кажем всичко, което мислим и което искаме, защо трябва брутално да показваме на хората, че не ги искаме в нашия живот? Не сме ли за твърде кратко време на тази земя, за да си причиняваме толкова много болка?
Защо трябва да загърбваме така хората, които са имали място в живота ни? И винаги един страда, а на другия изобщо не му пука. Започваме да се чудим дали изобщо сме познавали този човек, дали това е истинската му същност или тази в която сме вярвали до сега, дали сме били толкова слепи или просто и двамата сме се променили.
Задаваме си хиляди въпроси, изграждаме милиони хипотези и никога не получаваме отговор, а само безразличие. Опитваме се да бъдем силни, да мислим за бъдещето, да се освободим от миналото, но то е в нас, каквото и да правим няма как да го заличим и няма как да спре да ни боли.
Дори и в ежедневието си да забравим, има моменти които ни припомнят и започва да ни боли, чувстваме се жалки и предадени, а лекът за това чувство е просто един разговор. Няколко думи, които ни дават отговори на всички въпроси, но този разговор никога не идва. Макар и продължили напред, раната в душата и сърцето си остава, дори и закърпена, тя си е там, и е нужно съвсем малко да се отвори!
Да, наистина никой не може да те накара да страдаш, ако ти не му позволиш, но за да не му позволиш, не трябва да го пускаш в живота си, а какво ще стане ако никой не присъства в живота ни, ще бъдем ли щастливи, не е ли споделеното щастие най-хубавото нещо, а и какво щеше да е щастието, ако я нямаше болката?
Може би трябва да се научим да живеем в настоящето, да виждаме само хубавите неща в миналото, а от лошите да си вземаме поука, и най-вече да не спираме да обичаме, колкото и да ни боли!
За fortisimo.eu – Ивелина Кънчева
0 коментара