Фортисимо

Първото училище на децата ни е яслата. И след една година ясленски приключения идва последния ден, в който има представление и малчуганите показват какво са научили.

Малкото ти слънчице ще излезе за пръв път на сцена, а ти си толкова горд, че казваш превъзбудено на всички „Отивам на тържество”.

Отидох заедно с малкия на тържественото приключване на „абитуриентите” от неговата ясла. Попаднахме в препълнена зала. Навсякъде цареше типичния празничен хаос и детска глъч, но силната музика бързо погълна детските гласове.

Тържеството започва. В публиката на всеки чифт очи се падаше по една червена светлина, обозначаваща „Rec”. Може ли да не запишеш първите му изяви? Толкова много балони, цветя, творчески декори на сцената. Същата сцена буквално оживява когато по нея заприпкаха детските крачета. Красиви костюми за различните роли – японки, моряци, цветя, самураи, народни носии, хавайки, балеринки и още.

Гримирани и нарисувани – цветовете са част от празника. Децата бяха разкошни в това представление, учителките неотлъчно до тях на сцената, за да им помагат, ако се объркат!

Какво можеш когато си на 3? Кой си когато си на 3?

Тържеството предизвика много въпроси у мен. На пръв поглед всичко е прекрасно като за празник: шарено, шумно и със сценарий. В строг ред с цвете на сцената госпожите отбелязват кое дете къде застава, какво прави и след колко време излиза.

Притесни ме мисълта, че това са по-скоро нашите представи за тези деца. Възможно ли е още от малки да учим децата да не бъдат себе си? Те възпроизведоха всичко, което се искаше от тях. Но усмивките и искрящите големи очи видяхме после след представлението, когато бяха с другарчетата си или при мама и тати! Когато имаше човек до тях, когото усещаха топлото отношение – тогава сияеха.

Стигнах до отговора на въпроса за загубващата се естественост? Още от яслата учим децата си да бъдат неестествени, дресираме ги да възпроизвеждат думи, действия, позиции като основа на цялото последващо образование. Те постепенно губят своята естественост, защото не им позволяваме да вложат от себе си.

Едно дете винаги дава от себе си нещо, което е само негово. Но ние не им позволяваме да бъдат натурални, защото за всичко имаме правила. Последно, когато моето дете тикна опашката на кучето в устата си, изтръпнах, мислейки че когато дърпаш кучето за опашката то ще те ухапе.

Оказа се, че кучето и малкият си имат номер, който изпълняват само двамата и то всеки път. В игрите децата не са като на сцената! Не е ли по-добре и в живота да са като в игрите, а не като на сцената!

За fortisimo.eu – Деси Кръстева (снимка: dobrichmedia.com)