Огънят е една от най-опасните природни стихии. Той е опустошителен, унищожителен, страшен. Предизвиква паника и ужас...
Но има и един друг огън... Този, другият огън, също е страшен, от него също боли. Огънят в душата. Може да бъде сравнен с природното бедствие – усещането от бавното изгаряне, разяждаща жега... Душевният огън гори с невиждана сила, сила, която не можеш да победиш. Този огън не можеш да го угасиш, да го превъзмогнеш. Просто в определен момент свикваш с болката. Някак се притъпява. Но не е изчезнала, стои си там и те гори...
Понякога ти се струва, че нещо просто тлее вътре в теб. А понякога имаш усещането, че всеки момент ще се възпламениш... и ще изгориш като кибритена клечка – бързо и неусетно.
Огънят е страшна сила, голямо бедствие. Но ако го нямаше – щяхме ли да усещаме силата на живота? Щяхме ли да усещаме непреодолимия си инстинкт за самосъхранение? Живеем в свят на полюсите – добро и зло, красиво и грозно, обич и омраза, щастие и нещастие. Едното не може без другото. Затова има и болка и безболезненост. Затова сме огнеборци.
Хубави са кратките моменти, в които не усещаме парещия огън в нас. Удоволствието от „не-болката” е огромно. Облекчението, което изпитваме е неповторимо...
От друга страна, всички малко или много сами посягаме към онези неща, които със сигурност знаем, че парят... Ние сме си пиромани. Защото огънят, освен че боли, в определени дози ни доставя онази толкова обаятелна аура. Онова излъчване. Онези пламъчета в очите. Тези пламъчета, или казано с други думи искрици, показват, че вътре в нас нещо гори...
По този начин се откриват сродните души – по идентичните пламъчета, идващи от дълбините на нашите сърца...
За fortisimo.eu – Ваня Тенева
0 коментара