Фортисимо

За никого не е тайна, че въпросите, които най-често тормозят така сложно устроения мозък на най-перфектното и могъщо живо същество на планетата – човекът, са тези, свързани с неговия произход и неговия край.

Ако вървим по пътя на логиката обаче, по-екзистенциалният проблем е този, кога ще стигнем до нашия пълен физически и психически крах. Защото все пак нашето съществуване вече е факт.

От къде сме се взели? Защо сме създадени? Кой ни е сътворил и т.н. Интересни въпроси, но единственото, което ще направят техните отговори е да задоволят любопитството ни и може би до някаква степен да ни покажат каква е нашата роля в този свят.

От друга страна отговорите на въпросите кога и как ще дойде краят на света могат или до толкова да ни объркат, че да ускорим този процес, или пък чрез тях да открием начин да удължим съществуването на човечеството. Една от най-правдоподобните теории за причината на нашия апокалипсис е могъществото на природата. Но може би в този миг в повечето съзнания изникват картини на невъобразими природни бедствия, които носят след себе си катастрофални последици.

Ако вникнем обаче в същността на природата, ще стигнем до очевадното заключение, че човекът е венецът на всички живи същества – най-сложно устроеното, най-загадъчното и непредсказуемо създание. В реда на тези мисли, след като ние сме най-развитите създания, логично е и ние да сме причината за нашето собствено изчезване. Интересен парадокс, нали?

И коя точно е капката на човешкия разум и характер, която ще прелее чашата и ще ни унищожи? Човешки пороци – много. Да се чудиш кой от кой по страшен.

Мисля си, че това е егоизмът. Факт е, че той е част от всеки от нас. Не може да се отрече обаче, че някой го прикриват по-добре от други. Така сме програмирани, че винаги на първо място застава свещеното АЗ. Това се отнася за абсолютно всички сфери – пари (сложих ги първи, защото все пак казват, че те въртят света), любов (нали уж ще ни спаси), приятелство, работа, забавление, слава.

Общо взето все неща, които ни правят щастливи. Стремежът към щастието лежи в основата на нашия егоизъм. Няма лошо. Всеки трябва да е щастлив, но не всеки може. Защото именно това постоянно мислене само за себе си в един момент става прекалено и залива всички наоколо със студена вълна от злоба и безчувствие.

Егоистът тъпче и мачка всичко в името на заветната цел. И тогава наранява хората около себе си, иска всичко за себе си, а за тях не оставя нищо. Не казвам, че егоизмът трябва изцяло да изчезне, но за щастие съществуват хора, които успяват да го ограничат и макар и рядко, да поставят другите преди себе си. Ако естественият отбор, за който ни учат в училище, все пак съществува, може би той ще запази тези уникални индивиди, които имат способността да мислят 50% за себе си и 50% за другите.

Тогава няма да се борим постоянно и безмилостно, няма да се нараняваме толкова и ще бъдем по-щастливи. А най-дълбокия поклон заслужават тези, които са радостни, когато техните приятели са щастливи. Защото в тези хора няма нито капчица егоизъм, тъй като всичко, което правят е с цел да дарят усмивка на хората, които обичат. Затова нека да се опитаме поне веднъж на ден да оставяме собствените си нужди на заден план, поне веднъж на ден да караме някого да се усмихне и да бъде щастлив.

И знае ли човек, може да доживеем до 2013 г.

За fortisimo.eu – Екатерина Михайлова