Фортисимо

Колкото по-глобален става светът, толкова по-ценни са малките общности. Това си мисля, носейки се към работното ми място в един неголям град и в още по-малкото пространство на квартала, в който живея и по случайност работя.

Може би защото е юни, може би заради цъфтящите липи или появилата се приятна прохлада, но днес всички наоколо са по-ведри от обикновеното или поне на мен така ми се струва.

Спомням си, че преди години познати, които пътуваха до САЩ споделиха, че там кварталната общност е на изключителна почит. Има дори квартален кабелен телевизионен канал, който се радва на голям зрителски интерес, защото показва случки с хора, познати и близки на зрителя. Подобна е историята на вестник в испански град, в който дописници са самите граждани, изпращащи в редакцията разкази за всякакви делнични случки, семейни събития и снимки личен архив. „Кварталната теория” се потвърждава и от личния ми опит и този на моите колеги и приятели. Защото често събитията от „жълтите павета” на столицата са далечни и чужди на хората от по-малкия град, чийто делничен ритъм е различен.

Признавам, че и аз често се ядосвам на ниските доходи, разбитите улици и други „провинциални” неуредици, а преимуществата на късите разстояния и уюта на малката общност подминавам с лека ръка. И все пак понякога си давам сметка какво предимство е че офисът, училищата на децата ми, бакалията, фризьорката, шивачката, обущарят са ми на най-много 10 минути път пеша от дома. А до любимото ми място за разходка се стига за половин час.

Представа нямам от графика на градския транспорт, защото не ми се налага да го ползвам. Просто най-далечните места в този град, на които ходя понякога, са на не повече от 3 – 4 лева път с такси.

Глъч на играещи деца, аромат на липи, познати лица, трафик на забавен каданс. Е, това е моята улица в един провинциален град на България, който не ми е роден и в който никога нямаше да живея, ако просто не бях се влюбила.

За fortisimo.eu – Мина Денева (снимка: patepis.com/)