Фортисимо

Няма начин поне един път да не са ви казвали това – не плачи, ти си голям. Още от детството започва тази необяснима манипулация, оттогава ни учат да се срамуваме от сълзите си, учат ни, че това е слабост.

Да не говорим за това, че можеш да бъдеш и „глобен” по някакъв начин. Родителите често казват – ако не спреш да плачеш, няма да отидеш..., няма да ти купя..., няма да направя нещо за теб.

Всичко това се пренася във времето, когато пораснем. В обществото винаги е по-добре да изглеждаш силен, непоклатим, изобщо е по-добре да изглеждаш, а не да бъдеш.

Животът ни е пълен с примери за това, когато болката, неразбирането, не оценяването, гняв от различни несправедливости пълнят очите ни, напират да ни облеят сълзи. Но спираме, защото „големите не правят така”.

Това обаче не е истина, големите правят така, и много други неща правят, точно като децата. Понякога, когато сме много ядосани, ни се иска да ударим някого, точно като децата. Понякога, когато сме обидени, ни се иска да се сгушим в някого, точно като децата. Понякога, когато сме обезверени от някой неуспех, ни се иска някой да ни каже, че всичко ще е наред, точно като децата.

И това са все толкова важни неща, като това да си нахранен, облечен, обгрижен, отпочинал... Всеки има нужда от място, или от човек, от време, в което да се отпусне и да даде воля на чувствата си, на сълзите най-вече. Важно е за всеки да има едно тайно местенце, защитено и уютно, в което да поплаче.

Да си поплачем е най- истинското и най-доброто нещо, с което даваме воля на чувствата си. Освен това, противно на повечето разбирания, да поплачеш пред някого, е въпрос на сила. Така признаваш, че всеки човек понякога е слаб, беззащитен, уязвим, така признаваш, че можеш да си позволиш моментите на слабост. И после отново да продължиш напред, и отново с усмивка. Освен това, когато поплачем пред някого, ние просто му заявяваме – ти си ми близък, ти си ми скъп и пред теб мога да бъда самия себе си, позволявам ти да надникнеш в мен, в душата ми...

Всеизвестна истина е, че сълзите пречистват и лекуват стреса. Така изливаш чувствата навън, през двете малки прозорчета. Олеква ти и пак има място за пълнене. Ако не си позволим да излеем стреса навън, той няма къде да отиде, затова има и толкова болести. Ние хората от 21 век, сме силни, можещи, знаещи, амбициозни и мнооого болни... Тъй като жените плачат три пъти повече от мъжете, някак са и по-защитени от стресовите болести, вероятно затова е и съотношението мъже-жени, е в полза на жените. Жените са по-ревливи от мъжете, те затова живеят и по-дълго, а и се справят по-лесно с несгодите и проблемите в живота си.
Всеки има право да плаче, и малките и големите. И плаченето не е запазена марка за жените. Мъжете също имат право да поплачат, и да не се срамуват от това. Би било добре всички родители да дават правото на децата си да плачат, независимо малки или и големи са те. Нещо повече, дори да ги стимулират да изразяват чувствата си и чрез плач, и когато им е тъжно и когато се радват на нещо.

Неотдавна прочетох някъде, че римските легионери са считали сълзите на гняв преди битка за признак на изключителна храброст. А също и върху надгробните паметници на древните гърци са правени специални вдлъбнатини – лакриматори, за сълзи.

Най-общо казано, не спирайте сълзите, не ги гълтайте, просто си намерете своите лакриматори – човек или място и плачете на воля! Няма нищо срамно!
 
За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: beinsadouno.com)