Да виждаш болката... И да не можеш да направиш нищо, да не можеш да помогнеш, да не можеш да сториш нищо... Да виждаш и да страдаш, но да си безсилен пред болката...
Най-омразното нещо; да знаеш, че някой го боли и да не можеш да помогнеш, по никакъв начин.
Понякога трябва да изживеем болката, да я преглътнем, понякога никой не може да ни помогне, по никакъв начин. Понякога се налага да седим и да гледаме безучастно. Без да можем да помогнем... Без да можем да сторим нищо...
Има силни хора; има и слаби хора. Има физическа болка; има и една друга – емоционална. Всеки един усеща болката си сам, всеки я изживява и надмогва сам. Ние не можем да изживеем чуждата болка, не можем да вземем част от нея, дори някаква малка част, за да помогнем и облекчим хората, които обичаме. Защото болката е лична...
Всеки я изживява сам... Единственото, което можем да направим е да седим и да гледаме безучастно. Можем да се опитаме да помогнем, да смекчим тази болка, да се опитаме да помогнем за нейното преодоляване... Но никога не можем да я изживеем, да я почувстваме така, както страдащият я усеща – в сърцето си, в душата си, в стоновете си, в неосъществените си желания, в болезнените стонове...
Стоим и гледаме безпомощно. Чудим се какво да направим, как да постъпим, какво да кажем...
Болката често пъти е съпроводена с горчиви сълзи. Горещи, искрени, палещи... Молещи, незнаещи, безнадеждни. След всяко падение идва радост. Но докато дойде този радостен момент минутите минават като часове, часовете като дни, дните – като години. И в един момент се питаш – какъв е смисълът?
Защо трябва да боли, защо трябва да е толкова трудно, защо трябва да се раняваме, защо правим грешки, до кога, колко пъти още? Казваме си, че трябва да се "изтупаме и да продължим гордо напред", но в един момент силите не стигат... Мечтите са изчезнали, надеждите са избягали, само болезнените спомени са тук. Утеха няма. Спокойствие няма. Радост няма.
А когато болката е причинена на наш приятел, на наш близък човек – как би следвало да постъпим тогава, какво трябва да направим, какво е редно да кажем, и трябва ли изобщо да казваме нещо?
Казват, че споделената радост е двойна радост, а споделената мъка – половин мъка. Но това не е съвсем вярно. Болката, мъката – това е нещо, което всеки един сам изживява, сам преодолява, сам надмогва. Това, което можем да направим, е да стоим и да гледаме безпомощно; като да сме свидетели на грозен трилър, на драма, в която обаче не можем да вземем участие...
За fortisimo.eu – Ваня Тенева
0 коментара