В някакъв учебник по психология бях чел нещо за теорията за „личното пространство“. Периметър около всеки един от нас, в който нерегламентираното навлизане на чужд обект ни прави нервни.
Мисля, че най-добрият пример беше чрез класическата ситуация на пътуващ в градския транспорт. Именно там са създадени идеалните условия, които да ви поставят в ситуация да изпитате внезапната нервност от неочаквана близост. В деня на професионалния празник на българската полиция си дадох сметка, че в различни обществени кръгове днес се поражда обяснима нервност, заради създадените условия да им се навлиза в „личното пространство“. И това не е, защото са престъпници (както впрочем би следвало да си помисли всеки полицай по душа), а защото са граждани, които ценят правата си и поради това са решили да плащат на полицаи, за да им ги пазят. Въпросът е, че преекспонирането на полицая днес (за да хване дикиш у нас, от съветско време се ползва и плашилото на прокурора) и законодателните промени в Закона за електронните съобщения, и Наказателно-процесуалния кодекс оставят впечатлението, че някой ни влиза в личното пространство.
Преди десетина-единадесет години получих първите си уроци за подредба на една новинарска емисия. Отговорният ми редактор ме светна по всички принципно решени и все още спорни въпроси на редакционната ни политика. Един от твърдо установените обаче беше, че полицейската информация винаги е в края на емисията, малко преди прогнозата за времето.
Преминаването на криминална новина напред и недай си боже като водещ материал, поне според нашата редакция, можеше да се случи при супер извънредна ситуация. Намирам много смисъл в това и все още мисля, че най-важните неща в живота не са отклонения от нормалното ни човешко съществуване, а постиженията в ненормалната ни битка с обстоятелствата.
Затова, когато вчера редях новинарските емисии на връх професионалния празник на българската полиция, се усетих силно затруднен. Премиерът поздравява полицаите и отправя послания. Вицепремиерът поздравява полицаите и отправя послания. Празникът е с целодневна програма и е наситен със събития, които така превзеха новинарския поток, че май пропуснах едно президентско вето върху поправки на Кодекса на труда. Ама на кой му пука за трудовите права днес?
Някъде в началото на това столетие, когато днешният премиер стана главен секретар на МВР, а преподавателите от юридическия факултет на Софийския университет влязоха в парламента и правителството стартира една програма. Нейната цел бе подобряване на отношенията между свободното гражданство и органите на реда с цел ефективното противопоставяне на престъпността. Някакъв чужд опит, който в нашия превод се наричаше „Полицията в близост до обществото“. Воден от разбирането си, че обикновените полицаи вършат една неблагодарна работа срещу ниска заплата и в качеството си на общински съветник тогава приех да оглавя една от местните комисии по тази програма. Имаше смисъл. Измисляхме разнообразни, безплатни, обществени кампании, за да осветим пред отруденото гражданство положителната роля на полицията. Вярвахме, че някогашната репресивна машина на народната милиция може да остане в спомените ни и е време да погледнем на българския полицай като на приятел, готов да ни упъти когато се изгубим. Вчера с внимание проследих професионалния празник на българската полиция и загрях, че преподавателите по право вече не са в Парламента и правителството, а най-първите от полицията са седнали на тяхно място. Нещо прекалихме с тази „близост на полицията до обществото“.
P.S.: Преди седмици видях в пресата снимка на министър Цветан Цветанов до големия български певец Веселин Маринов в басейн в южния планински курорт Велинград. „Опасно близо“, помислих си! От вчера Маринов е с нов ведомствен хит за българската полиция. За тези, които са склонни да пренебрегнат аргументите ми по-горе държа да отбележа, че не ми се ще тази опасна близост да ни накара да научим всички куплети на новия хит.
За fortisimo.eu – Иван Капралов (снимка: tvevropa.com)
0 коментара