Само човек, на когото се налагало да премине през Диагностично- консултативен център, знае какво всъщност го чака. Като диалога в онази реклама за прахче против грип, където господинът твърди, че знае за какво става дума, а дамата упорито се противи.
И аз знам, защото го изживях лично. Първото изпитание е още на Регистратура. Там задължително изчакваш на добре заформена опашка. В случай че служителката е в настроение си оставаш само с недоволството от загубения половин час. Ако пък имаш късмета да я хванеш ядосана - следва луд скандал.
След като безмълвно си плащаш таксата за преглед при лекаря се отправяш към неговия кабинет. Стискаш зъби и се нареждаш на поредната опашка. Е, тук с половин час няма как да се разминеш. Освен дошлите преди теб, ще се наложи да изчакаш и пациентите, които влизат „само да попитат нещо”. Нищо, че питането трае нови 20 минути.
Когато (и ако) най-накрая дойде твоят ред е напълно възможно да си забравил конкретните симптоми на заболяването, довели те до тук. Напрягаш се и започваш да се оплакваш. Историята има два пътя на развитие. Всъщност – без развитие. Първата възможност е да те изпратят на консултация при специалист. Втората е да те „изненадат с новината”, че нямат направления и е необходимо да се явиш отново в началото на идния месец.
Но… да предположим, че си късметлия и получаваш направление за преглед при специалист. Вече си донякъде наясно – поредната опашка, поредните нежелани, но натрапчиви социални контакти с други не просто чакащи, а желаещи да споделят болежките си, пациенти. Някой друг скандал от вече задължително изнервените на този етап хора и най-после вратата се отваря за теб. Неее – това не е краят. Казах ти, че не знаеш!
Специалистът ще те изпрати за изследване на кръв и урина. Услужливо те насочва към правилната лаборатория. Опашка. Чакане. Влизаш. Тоалетна. Как точно да дам урина в тази чашка при толкова неудобна поставка? Все пак не съм акробат, а просто едно бременно момиче!
Накрая ти се иска да забравиш. Почваш да мислиш за всичко друго, но не и за опазване на здравето си, което беше причината да тръгнеш на това приключение. Мислиш за загубеното време. Страхуваш се, че шефът повече няма да разреши подобно отсъствие.
Бавно узряваш за идеята, че следващия път ще се оправяш сам. Без лекар. Без здравеопазване. Отиваш на работа и четеш информации, в които специалисти обясняват важността на профилактиката и рисковете от самолечението. Да бе, да!
Не ми е ясно защо наричаме това система на здравеопазването. Признавам, че система има. Тя обаче е подчинена на всичко друго, но не и опазване на здравето. Това е система на разболяващото ни здравеопазване.
За fortisimo.eu – Силвия Терзиева
0 коментара