Вчера в рамките на два часа получих длъжността семеен шофьор. Повериха ми задачата, защото карам спокойно, без да проявявам склонност към каскади или високи скорости.
Още с първата маневра обаче бах заглушен с гневния клаксон от друг водач. Да си го бях заслужил, разбирам, но в случая колегата отсреща се разсвири секунди след като вече бях извършил маневрата. При това – без да застраша никого. След няколко метра спрях колата на светофар, а зад мен се нареди колона от 5 – 6 автомобила. Още преди да е светнала жълтата лампа, вече започнах да чувам нервни бибиткания: „’Айде, тръгвай!”
Чакайте, бе, за къде сте се разбързали всички?
Всеки път, когато някой натиска клаксона, той гарантирано опъва нервите на останалите участници в движението. Звукът води до излишен стрес и в много случаи влошава ситуацията. Винаги, когато чуя дразнещ клаксон, в главата ми изникват две противоположни истории.
В час пик младо момиче чака да светне зеленият цвят, за да продължи по централния булевард Владислав Варненчик във Варна. Нетърпеливите шофьори започват да я препират, а девойката изгася колата, вдига ръце и успява да я подкара чак за следващата зелена светлина. Ако шофьорите зад нея бяха останали спокойни, щяха да минат без проблем още първия път. Но заради тяхната глупост чакаха двойно повече. И псуваха двойно повече ;)
Естествено, не винаги хората отзад са виновни за нервните изблици на шум. Ежедневно виждаме как разни тарикати пред нас правят сложни маневри, докато си говорят по телефона. Или пък не виждат, че вече свети зелено, само защото си пудрят носа.
Другата любопитна случка идва от познат професионален шофьор, който е карал ТИР из цяла Европа. На кръстовище в Германия решил да смъмри друг шофьор, натискайки клаксона. Продължил по пътя, а няколко километра по-късно го настигнали ченгета. Спрели го, за да поискат обяснения защо е подал звуков сигнал. Не могли да се разберат на маймунски и затова нашият човек бил глобен с 50 евро.
Според родния Правилник за прилагане на закона за движението по пътищата употребата на клаксон в градска среда също е забранена, освен в случаите, когато е необходимо да се предотврати пътнотранспортно произшествие. Но понеже не се налагат глоби за надутите свирки, положението по нашите пътища е трагично.
В скромната ми „кариера” на шофьор никога не съм пришпорвал така хората пред мен. Неведнъж съм бил свидетел на страшни дивотии, но в такива случаи просто убивам скоростта или направо спирам. Толкова е трудно да се кара по българските пътища. Огромните дупки би трябвало да ни правят по-толерантни, а не по-агресивни. В края на краищата – какво ти е виновен шофьорът пред теб, че криволичи, за да избегне кратерите в асфалта. На запад това каране е признак за алкохолна намеса, а у нас си е принудително трениране на оф роуд в градска среда.
Замисли се следващият път, когато посегнеш към клаксона! Смисълът на шофирането е да те пренесе по-лесно, бързо, но и безопасно от точка А до точка Б. Управлението на автомобил не бива да служи като отдушник за нерви. Защото цената на тази терапия често се оказва твърде висока.
За fortisimo.eu – Стоян Стоянов (снимки: giftmix.ru и tvevropa.com)
0 коментара