Всички сме любопитни. Понякога за дребни и незначителни неща, друг път за по-сериозни и важни. Любопитни сме към нещата на близки и не чак толкова близки хора.
Любопитни сме и да научим неща, които ни интересуват в различни области. Няма нищо лошо, стига любопитството ни да се култивира и да се превърне в любознателност. Другото е дразнещо за околните. Някои го наричат клюкарене или направо интригантстване. Любопитството може обаче и да е свързано с нечие неудобство.
Особено неприятно е, когато такова любопитство се вмъкне в приятелските отношения и всяко питане започва с думите „Кажи ми! Нали съм ти приятел?”...
„Сложно нещо са човешките отношения” каза скоро една приятелка, която имаше подобен проблем. Има куп обстоятелства, които ти налагат да не казваш всичко. Дори на най-добрия си приятел. Решенията за собствения си живот и за важните неща, взимаш ти самият. Преценил всички подробности, решаваш кое е за казване и кое не е. Имаш право на избор и това не означава, че другият човек не ти е важен.
Случаите, в които някой те поставя натясно с въпроси, на които не би искал да отговориш, подлагат и най-голямото приятелство на изпитание. Хем да си добър приятел, хем да си ти самият и да запазиш личното си пространство и личните си желания.
Как се постъпва в такива случаи? Рецепти едва ли има, но най-добре работи това – право, куме, в очи. Не позволявайте на никой да ви притиска и да ви кара да се чувствате неудобно с манипулативни фрази в стил „нали сме приятели”, „аз как ти казвам” (никой не знае дали това е така), „защо си скрил от мен”, „ужасно ми се иска да знам”, „само аз ли не знам”...
Всъщност правим това с почти всички близки хора – родителите с децата си, децата с родителите си, двойките помежду си, с приятелите... Причините биха могли да са много: контрол, обсебване, липса на доверие, егоизъм, а понякога и ей така – за спорта. Замислих се защо искаме да знаем един куп неща: дори тези, които не са ни нужни. Още като деца родителите ни упражняват контрол над нас с безспирни въпроси – къде беше, с кого, какво правихте, с кого играеш, кога излезе, какво яде…? Само че тогава е друго! Родителите правят това, за да предпазят децата си. Без да искат, те нарушават личната им свобода, без да искат навлизат в личното им пространство. И пак без да искат учат децата си като пораснат и те да правят същото – да любопитстват.
Учените казват, че любопитството е инстинкт и определящи за него били… хормоните. Това са т. нар. „социални хормони”, които увеличават желанието да търсиш компанията на другите и да узнаваш нови неща. Това твърди пред италианското месечно списание "Airone" Енцо Емануеле, специалист по клинична патология и експерт по психобиология в Университета на Павия.
Децата например са любопитни на 100%. За тях всичко е новост и затова са заинтересовани да опознаят света на 360 градуса. При възрастните съществува риск любопитството да се превърне в твърде инвазивно явление, особено при жените. Това обаче е характерно и за мъжете, най-вече когато се опитват да получат пълен контрол над територията", допълва изследователят.
А дали е така....
"Личното пространство" наистина е субективно понятие, но мисля, че включва неща от рода на: да излизаш сам понякога и да споделяш със своите приятели, без да е нужно да изповядаш после дословно на половинката си за какво сте си говорили. Да имаш време, което да посветиш на себе си и заниманията си, да можеш да запазиш тайната на един приятел пред друг. Да решиш какво да правиш с живота си, да промениш някое свое решение, без да даваш отчет на родителите си. Да имаш лична кореспонденция, без партньорът ти да знае паролите ти. Дори не е задължително да пазиш кой знае какви тайни, просто някои неща трябва да са си само твои! Да имаш свободата да избереш кога с кого да бъдеш, какво правиш, без да даваш пълна информация за това.
Личното пространство е въпрос на доверие. Ако го имаш без да се бориш е добре, иначе трябва да го извоюваш, да го спечелиш. Имаме повече шансове да го получим, когато и ние даваме свобода на хората около нас да правят своите избори и да имат своите „малки” тайни. Никой не е наша собственост, нито децата ни, нито партньорът, нито приятелите ни.
Не позволявайте на никой да ви отнема личното пространство (ако го искате, разбира се), дори от любов!
За fortisimo.eu – Нели Русева (снимки: diary.ru и awellsartworks.com)
0 коментара