Фортисимо

Няма такъв жив човек, който да не е преминавал през различни метаморфози, през колебания, през повече или по-малко обезпокоителни промени.

Разликата е само в това – някои хора го признават и споделят, други казват, че “такова нещо няма” и го запазват за себе си.

Положителното за споделящите е, че осъзнават какво става с тях и около тях и така вече правят първата крачка към промяната. Няма начин жив човек да не е правил компромиси, в името на добрите отношения. В къщи, на работното място, в приятелска среда, на улицата, в магазина. Няма начин жив човек да не е стоял през изпитанието да премълчи, да преглътне, да се направи, че не е разбрал, да направи компромис, който след това ще го изяде отвътре.

Зад тези наши постъпки, зад тези наши състояния винаги има оправдание – заради някой друг, за мира в къщи, за примера, който даваме на децата, заради ужасната мисъл – какво ще стане после.

Днес отстъпваш по една причина и заради един човек, утре отстъпваш заради друга причина и друг човек, другата седмица го правиш отново и отново и отново. И ти става навик, и става част от характера ти. Така те приемат и другите, ти си човекът който така прави. Не дай Боже, някой ден да решиш да откажеш да постъпваш така, веднага те обявяват за лош.

Рано или късно разбираш, че ти си човекът, който винаги отстъпва, винаги разбира, винаги се извинява първи, дори да няма защо. Когато правиш тези отстъпки навсякъде, вече ти идва много. Това състояние на натрупано мълчание, на ненужно търпение, прилича единствено на непрекъснато загряващ бойлер, на който релето за самоизключване е развалено… и някой ден просто ще стане нещо непоправимо. Трябва да се изпусне парата, непременно. Натрупаното мълчание, натрупаното нездравословно търпение към някого или нещо, просто трябва да излезе. Казват, че всяко търпение се възнаграждавало, кой го казва всъщност?

Хората са такива – каквито са, хората сме такива – каквито сме… Години наред, ако един човек се държи с теб по един и същи начин, какво по дяволите, те кара да си мислиш, че той ще се промени утре или другата седмица. Години наред, ако един приятел все така поставя на първо място собствените си интереси, а ти попълваш времето, когато няма какво да прави или има проблем, какво по дяволите, те кара да мислиш, че ще се промени. Години наред, ако някой от родителите е свикнал с мисълта, че ти си човекът, който се оправя сам, и е длъжен винаги да разбира, какво по дяволите, те кара да мислиш, че ще се промени. Години наред, ако някой, на когото много държиш, зад маската на очарователния пич крие онова егоистично копеле, което мисли преди всичко за себе си, кое по дяволите, те кара да мислиш, че ще се промени.

И кое те кара да мислиш, че като казваш нещата капка по капка, а някои премълчаваш, че всичко това е добре. Изглеждаш възпитан, изглеждаш разбиращ, изглеждаш така, сякаш теб тези неща не те засягат. Какво от това като изглеждаш? Нали чувстваш друго, и това което чувстваш свири като онзи бойлер, който всеки момент ще се пръсне.

По-добре да направиш нещата докрай, да ги кажеш докрай, да се развикаш, да счупиш нещо, да затвориш вратата на някого – отвън или отвътре, все едно, важното е да я затвориш. Казват, че някои неща започват да се оправят, само когато преди това се развалят докрай.

Нужно ли е да стане непоправимото, за да се сетиш, че капка по капка не става, по-добре е да завъртиш кранчето докрай.

За fortisimo.eu – Нели Русева