Фортисимо

Беше обикновена вечер, прекарана с приятели. Не дивяхме до зори, два часа след полунощ вече бях в леглото, но не можах да заспя. Съзнанието ми бе напълно будно и ме хвърляше от едни мисли към други. Сякаш попаднах в разбушували се морски води.

В един момент бях под повърхността и изпитвах онова приятно чувство, което човек усеща, когато над него мине вълна. Но след секунди изплувах и тогава вълните мощно ме блъскаха.

Мислех си за чудните летни дни, за незабравимите мигове, прекарани с нови и стари приятели. От преживяното по традиция ще останат само спомени, които след време ще напомнят за случилото се. От миналото прескочих в бъдещето, но не в далечното, а в онова, което скоро щеше да се превърне в мое настояще.

Петнадесети септември наближава, а с него и откриването на новата учебна година. След всичките дванадесет години тази дата вече не би трябвало да предизвиква някакви особени емоции в мен. Но напротив, такива съществуват всяка есен. Разбира се, с течение на времето те се промениха – от щастливо нетърпение, през досада от очакваното, до днес – объркване.

Сигурно трябва да съм щастлива, последна година в училище, а нали все се оплакваме, че това е най-голямото ни мъчение?

Но ме изпълва тъга. Това е началото на края на един етап от живота ми. Етап, който никога няма да се върне, никога няма да се повтори и никога няма да получа втори шанс, за да го изживея отново. Чувствам се като малко дете, чиято играчка някой се опитва да отмъкне. То се е вкопчило здраво в нея и я стиска с пръстчетата си, но друг я дърпа твърде силно и накрая я отскубва. Детето остава с празни, протегнати напред ръце и умоляващи очи.

Може би ще получи нова, по-голяма, по-скъпа, по-модерна, по-хубава играчка.

Но дали ще я хареса? Ами ако не стане така? Ако не я оцени? Ако не й се зарадва? А каква е съдбата на старата? Непотребна ли е вече тя? Може ли да бъде така лесно и бързо заменена и забравена? На боклука ли ще бъде изхвърлена?

Не! През деня, внимателно положена, ще стои на централна етажерка в стаята, а понякога нощем вече порасналият малчуган ще я гушка и ще заспива, потънал в сладки спомени за безгрижното детство?

Времето лети. То не чака закъснелите пътници, не спира, всички се качваме в движение. Всяка секунда е неповторима и няма да се върне. Ние определяме как ще преминем през нея. Може би съм намерила правилния начин, защото днес изпитвам радостна тъга. Не искам всичко, което е било досега да свършва, да се променя. И точно в това е сладката част от мъката ми. Ако през годините зад гърба ми не бе останало нещо, за което да милея, което да ми липсва, тогава би било твърде жалко.

Не трябва да изпускаме нито една възможност да изживеем красив миг, да създадем сладък спомен. После го прибираме на сигурно и безопасно място близо до сърцето си и уверено продължаваме напред, прекрачвайки трудностите по пътя ни, преследвайки крилати мечти.

На всички, за които този 15 септември ще бъде последен първи учебен ден, пожелавам успех през предстоящата година!

За fortisimo.eu – Петина Венкова (снимка: mamita-bg.com)