Фортисимо

Първият учебен ден на братовчед ми трябваше да бъде специален. Специален беше – прибра се и повърна от притеснение. Може и да е било от кофти тръпката за първи път в живота ти да те наобиколят стотици хора.

Да чувстваш как те смачкват и се навират в теб повече, отколкото би ти понесло. Почти като на рок концерт. С тази огромна разлика, че на сцената нямаше банда. Пееше Роси Кирилова. Същата песен, която звучи при всеки подобен повод. Много хубава песен. Малко обаче омръзва…

И сцена всъщност нямаше. Само заучени с досада фрази от водещите на празничната програма. И назубрени (сигурно с рев) стихчета, които може и да звучат много тържествено, но за хлапак на седем години определено не значат нищо. А после – прочувствени речи: за смисъла на живота, за житейския път, израстването и други подобни. Вярно, никое от децата наоколо не дръпна майка си за ръкава да я попита какво значи „житейски”. Но не защото всички знаеха, а защото никой вече не чуваше. Ако ви говорят на език, който не разбирате – колко време ще слушате, преди да ви дотегне? Нека не се обзалагаме.

Аз, за разлика от братовчед ми, получих силни стомашни конвулсии още там. Сред тълпата, шепнешком нежелаеща, но иначе длъжна да изтърпи цялата тази „празничност”. Клаустрофобията ми нямаше почти нищо общо с желанието ми да си тръгна. Защото в двора на едно училище, докато слушах сричащите ученици пред микрофоните и отегчените родители в тълпата, успях да си направя един извод.

Най-големият национален проблем у нас е, че говорим уверено много неща, а не вярваме в нито едно от тях истински. Работим това, което не искаме. Учим децата си да бъдат такива, каквито самите ние не сме. А после се чудим защо те все пак стават като нас.

Науката отдавна е установила, че повече се учим от дела, отколкото от думи. Повече следваме примери, отколкото заповеди. Копираме каквото виждаме, вместо да правим каквото ни казват. В този ред на мисли – не ща и да си помислям какво научиха първолаците вчера. Научиха, че цял живот ще ги мачкат и това дори ще им е скучно. Научиха, че 15 септември е по-различен от другите дни.

Това, което предстои да им стане ясно, е, че септември е като май. Обаче не заради Гео Милев, а защото и тогава има един такъв ден. В който ще разнасят скъпи букети и ще им тъпчат белите обувки. И пак същата песен на Роси Кирилова. Поне този път знаменува края, а не началото на учебната година. Поне 24 май е истински национален празник, а не измислена дата в средата на месеца.

Защото какво е 15-ти септември? Стрес за първокласниците и досада за горните класове. Харч за родители и ужас за шофьори. 15-ти септември обаче е и традиция. Свикнали да се примиряваме с традициите, дори да не виждаме смисъла в тях. Купуваме букет на учителката, защото всички други ще вземат. Нищо, че госпожата едва ли има двадесет и четири вази у дома. Традицията не търпи рационалност. Важно е само да правим каквото правят другите.

За fortisimo.eu – Рошо Иванов