Всеки път около подобни по-големи празници, като вчерашния, започват дискусии за това коя дата точно трябва да бъде национален празник на България. Сигурна съм, че за всяка дата могат да се намерят аргументи както „за“, така и „против“.
Но според мен от всички тези спорове няма смисъл, поне не и докато не се научим да празнуваме, а не само да отбелязваме празниците си.
За доста голяма част от хората те си остават по-скоро още един почивен ден. Повод да се приберат при семейството си или да отидат някъде с приятели. Не, че има нещо лошо – напротив. Какво по-хубаво от това да прекараш празника с хора, които обичаш и за които иначе ти остава толкова малко време.
Но сред „празничните“ обеди или вечери замисляме ли се какво всъщност празнуваме? Какво се крие зад думички като „Ден на Съединението“, „Ден на обявяването на независимостта“ или „Ден на освобождението“?
Знаем ли историята довела до тях и спомняме ли си за хората, направили тези дни възможни? А не можем да разчитаме и на празничните речи да ни ги припомнят. Защото произнесените слова са празни, а поднесените венци и цветя не значат нищо, ако са по задължение и ако поне малко не усещаш нещо в сърцето си.
Всяко денонощие има 1440 минути. Вчерашното празнично денонощие - също. Отделихте ли поне десет от тях, за да прочетете нещо за празника, да си спомните, да си помислите какво точно празнуваме?
За fortisimo.eu – Рослава Стоянова (снимка limpster.wordpress.com)
0 коментара