Фортисимо

Имам си напоследък проблеми с водата. Решими в механичен аспект, но пък заедно с това в традицията на античната философия предлагащи прозрения насред чисто битовата ситуация. Нещо като епизода с Архимед във ваната.

Лао Дзъ има един израз – „търпелив като водата”. Освен него мъдрият китаец обяснява, че тя, водата „пребивавала в места, които всички отбягват”. Спотаената енергия и неумолимото всепроникване на нарастващата пред погледа ти капка, всъщност ми отвори очите за нещо коренно различно от търсенето на практически решения с водопроводен ключ в ръка.
Докато гледах как бавно струйката търси пътя си, въпреки също така търпеливите ми опити да я спра, си дадох сметка, че Айн Ранд и Салман Рушди имат почти еднакви биографии. Или по-точно еднакви, поне в същността си.

Тя – руска американка с еврейско име, родена в знаковата за империята 1905-та година. Едно малко отклонение е нужно тук. Тази година срещнах за първи път в библиотеката на дядо си в книга със загадъчното име „Цушима”, а доста по късно разбрах, че думата е японска и означава „острови”. Бях твърде малък тогава и драматичният разказ за поражението на руския флот в Японско море през 1905-та и смъртта на хиляди хора във водите му оставиха завинаги едно чувство на недоверие към люшкащата се водна шир. Казват обаче, че Руско-японската война е прелюдия към бъдещата голяма гражданска смърт на Русия.

В началото на Първата световна война родената с име Алиса Розенбаум е достатъчно голяма. Тя ще присъства на живо на прелюдията на една революция, освободила много неща – включително колективното насилие над личността. Първоначално в името на идеали, а после в името на личност.

Късметът на младата 25 годишна еврейка е, че точно в дните, в които тази конкретна личност надвесва мустака си над всички, тя пътува към САЩ. До края на живота си.
Но и до края на живота си ще носи острото презрение към властта на мнозинството, към груповото ограничаване на индивидуалните пориви и желания. Винаги е така – свободата ценят най-много тези, които са я губили.

Той – индийски британец с пакистанска следа, роден в Мумбай през 1947-ма – две години след Първата атомна бомба, хвърлена над Япония. (Хм, не бях се замислял за тази общност на японската тема при двамата!) Казват, че този момент бил прелюдия, вход към ядрената ера, в която колективното насилие над личността е не толкова етичен и идеологически, а вече технологичен проблем.

Късметът на Салман Рушди е, че точно навреме се оказва толкова надалеч от Аятолах Хомейни, колкото Айн Ранд от Йосиф Сталин.

Навързах тези факти в главата си след като в рамките на няколко дни прочетох почти едновременно романите на Ранд и Рушди – „Атлас изправи рамене” и „Срам”.

Първият – апология на либерализма, свободната индивидулна воля и икономическа предприемчивост. Антиутопично отвращение от възможното бъдеще на общество, поддало се на изкушението за „повече държава”, управление на икономиката със закони и декрети. Американката Ранд предупреждава САЩ за онова, което е започнало да се случва пред очите на рускинята Розенбаум.

Това е притча, че ако вътрешната енергия във всеки един човек поотделно е ограничавана и самоограничавана от системата на морала и етиката, тя „избива” навън под формата на творческо усилие, съзидателен труд. Това е един романов преразказ на идеите, срещани в „Протестантската етика и духът на капитализма” на Макс Вебер. Съчетание на почти религиозното преклонение пред труда и модерните достижения на индустриалната революция. (Как да забравиш онзи негов пример, че религиозната общност на квакерите първа въвежда практиката на етикета – днешният баркод – заковал цената на овеществения труд пред очите на всички и заменил надлъгването на ориенталския пазарлък.)
„Неспирната вода” при Ранд е творческото трудово начало, заложено в хората. „Бентът на ограниченията” – морални и етични - играе ролята на язовирната стена, събрала силата на водата преди да я трансформира в електрическа енергия, системи за напояване, производство.

Виж, „Срам” на Рушди е друга притча. Толкова различна, но и толкова близка в същността си до онова, за което става дума дотук. Защото вътрешната енергия, божествено заложена във всеки един човек може да бъде ограничавана и по друг начин. Чрез срама, лавинно нарастващ посредством религиозността фундаментално подменена с фундаментализма. Чрез индивидуалният срам на отделната личност, загубила лицето си под черната невидимост на фереджето или талибанската брада. Чрез колективният срам на анонимната множественост. Чрез превръщането на срама в разрушителна действена гордост и смъртоносен гняв.

„Неспирната вода” при Рушди е енергията на наводнението след скъсалата се стена, която не е пропускала нито една раждаща живот капка. Водата изригва и помита всичко – точно като тротилов пояс на шахид всред оживен пазар. Смъртоносно точно като тазгодишното наводнение в същия този Пакистан, където се разиграва действието на „Срам”.

Едното е религиозното преклонение пред труда – другото религиозното подчинение пред религията. Две различни летоброения, всъщност…

И докато струйката вода продължаваше да се събира в безформена локва пред очите ми, дойде и третият – най-важен отговор.

Какво се случва в общество, където ги няма животворящите бентове на морала, етиката, религиозният пиетет към труда. Какво се случва в общество, където е изчезнал дори срамът, като дисциплинираща личността невидима норма.

Погледнете навън – през прозореца. Видяхте ли?! Това е мястото, в което живеем всички ние.
Страната, в която безсрамието изправи рамене…

За fotisimo.eu – доц. Юрий Проданов (pokazno.blogspot.com)