Фортисимо

„Ех, какви времена бяха”. Басирам се, че често чувате този израз. По-широката версия на сантименталната въздишка е свързана с „великата история”.

От 70-те години на миналия век обаче многобройни изследователи доказват, че миналото не може да бъде запечатано коректно и безпристрастно. Всеки спомен (дори да е записан по някакъв начин) лесно може да изопачи фактите. Най-известните доказателства в тази насока идват от психоложката Елизабет Лофтус. Дамата направила филм, който показвал, как червен автомобил стига до кръстовище и блъска пешеходец. На кадрите се вижда знак „Стоп”. Тогава участниците в изследването преразказали коректно цялата ситуация и обявяват шофьора за виновен. По-късно обаче на тях им се показва снимка от същото произшествие, на която обаче е добавен знак за предимство. При втория разпит почти 50% от „опитните зайчета” са обявили, че са видели знака още в първия запис и са добавили, че „винаги са знаели, че шофьорът не е виновен”.

Идеята тук е, че всяка нова поправка зачерква досегашното познание, без да си правим труда да съпоставим старите и нови данни. И ако условията и резултатите на това изследване ви звучат абстрактно, то чуйте какви са данните от друг (по-интересен) експеримент, вдъхновен от работата на Лофтус.

Научният работник Кембърли Уейд тайно набрала детски снимки на 20 свои студенти. Професионален фотограф направил колаж и пренесъл лицето на всеки един от малчуганите в коша на огромен балон с топъл въздух. Психоложката показвала преправената снимка редом с автентичните кадри и така 7 от 20-те участници в опита се сетили за несъществуващото приключение. На всичкото отгоре дали доста правдоподобен разказ за фалшифицирания образ. След първото интервю обаче Уейд помолила студентите да се опитат да си припомнят повече детайли около снимките, без да се допитват до роднини и близки. При повторната им среща на другия ден още трима младежи заявили, че са си припомнили за тази разходка с балон и я обрисували подробно.

В последствие Кембърли Уейд е установила, че голяма част от студентите й притежават фалшиви спомени за това, че са загубили мама или тате на обществено място като малки, за среднощни визити в болница, за голяма беля по време на сватбено тържество, за пожар или катастрофа, причинена от игра в паркиран автомобил. Много хора вярват, че са изживели нещо подобно, само защото са си присвоили неволно случка на приятел, роднина или пък са ги видели по телевизията.

Случва се много често самите родители да смесват истории от миналото на техните деца. Фотосите и видеозаписите също не гарантират достоверното запазване на действителността. За изменчивостта на пространството и създаването на илюзии могат да говорят както фотографите, така и спортните запалянковци. Футболните фенове страдат най-често от фалшиви ъглови емоции.

Тази научна действителност ужасява правните специалисти. Оказва се, че е изключително трудно да си припомним точните детайли, а това означава, че повечето свидетелски показания, които определят човешкия живот в съда, са много често неверни или поне необективни.

А учебниците по история, а религиите? След като хората са склонни да вярват, че са летели на балон като деца, без това да се е случвало, дали ще пропуснат да повярват в едно възкресение от преди 2 хил. години?

За fortisimo.eu – Стоян Стоянов