„Когато съм в кондиция гледам на света малко по–философски. Дори се опитвам да разсъждавам с по-малко емоции. Казвам си - мисли мъдро, има ли поне един човек дето всичко да му е наред?! Чудя се и дори си отговарям сама, няма.
Всеки се пържи в собствен сос.
Някои хора имат проблеми с парите (за моето семейство става въпрос), други имат проблеми с близките си, трети имат проблеми със здравето, има и едни други, които имат проблеми със съседите си. Да те разсмея малко :)
Успокоявам се, ама нещо не ми е наред. Представяш ли си - аз имам предпочитания към проблемите. Предпочитам да имам проблем с парите, някак най-безобидно ми се струва. Но как съсипва липсата на пари само, да им... на парите. Ако си болен ти трябват пари, повечето проблеми в къщи, че и със съседите също са за пари. Където и да отидеш, дори да ти се усмихнат, ти искат пари.
За средата на работното място, изобщо няма да споменавам. Който го има, разбира се. Вече нищо не е същото. Няма вече купони, няма инцидентни събирания, няма премии за добре свършена работа. Вършиш, не вършиш, все същото ще получиш.
Нашето поколение, това по-средата май е в най-неизгодната позиция. Между грижата за родителите, възпитанието на децата, собствената си реализация и печеленето на пари, мисля, че забравихме кои сме и какво заслужаваме. Все повече се убеждавам, че е трудно да си добър родител, благодарен син или дъщеря и перфектен работник.
20 години се учим на какво ли не, как да просперираме, как да правим кариери. Плащаме грешките на соца (уж, аз в това изобщо не съм сигурна), създаваме деца, които после трудно опазваме.
Аз все още имам работа, обаче всеки, който срещна ме пита дали не са ме освободили. Понякога се шокират като разкажа, че не знам до кога съм на работа, не знам какво е работното ми време, дали имам почивка на обяд. Понякога съм до 17, друг път до 19... ама това не е важно, нали съм на работа.
Всичко се решава ден за ден. Понякога ми е криво, друг път си казвам – защо ми трябва да зная?! Нито имам планове, нито имам възможност да отида някъде... какво като си знам работното време :)
Истината е, че искам да отида къде ли не. Да си дойда в нашия град, за да се видим. Да се разходим и да побъбрим в някой мръсен парк :) Искам да отида на среща на рода, ама наистина голяма среща, каквито ги правеха едно време. Събирахме се 100 и повече души, на голяма, хубава поляна, с прекрасни български песни... но това беше преди. Откъснали сме се, трудно се виждам с първите си братовчеди, а толкова искам да видя и далечните...
Понякога си мечтая как бих прекарала уикенда, къде... ако имах пари, разбира се. Ти мечтаеш ли си такива неща? Имаш ли си някакви специални желания, да отидеш някъде, с някого... Боже, какви неща те питам...
В момента усещам този, северния вятър, доста студено стана. Той съвсем ми изостря сетивата, подостря ми нервите... и някак по-ясно усещам проблемите.
Защо, по дяволите, не виждам смисъл в живота?! Борба, ежедневни схватки с най-близките дори, коварни, жестоки и кървави, от всякакъв вид. Чувствам се като на сцена и навсякъде около мен етюди, в които трябва да участвам, но не смогвам. Първо съм майка, после съпруга, тъкмо започна едно, после трябва да се превъплътя в друго, нещо май се надценявам....
Добре съм, само че усещам как дните вървят с невероятна бързина, имам хиляди неща недовършени...”
И на мен все така ми се струва, че имам хиляди неща недовършени. Това е част от писмо на моя стара и много скъпа приятелка. Права е, всеки се пържи в собствен сос и за всеки огъня е различен, някои на по-бавен, при други нещата са на максимална степен... Затова, ако в този момент сте щастливи, не се чувствайте гузни, няма да трае безкрайно дълго :)
За fortisimo.eu – Нели Русева
0 коментара