Фортисимо

Годината беше 2003, някъде към края на ноември. Мястото Български червен кръст – Шумен. Попаднах там някак си случайно и пак така случайно срещнах Александър - съученик на мой много добър приятел.

Първата ни среща бе виртуална - в Интернет пространството - тогава в най-известната чат програма IRC. Ето че съдбата ни срещна отново. Александър Минчев (Сашо) седеше пред очите ми. Нещо повече, следващите няколко дни трябваше да работим заедно по един проект. До приключването му познавах почти целия екип на БМЧК- Шумен. С много зор ме накараха да остана на една тяхна сбирка.

И тогава се появи тя, координаторката, Малина Йоргова (Мико), дори не си спомням какво си помислих първия път като я видях. Знам че всички имаха някакъв респект към нея, но предполагах, че е заради поста, който заема, по-късно стана ясно, че не е заради това. Мико се оказа и гадже на Александър.

Година, след година празнувахме заедно именни или рожденни дни. Ходехме на лагери, обучения, кафенета. Бяхме толкова близки, че дори говорехме на наш си език, непонятен и лигав за другите хора, но никога не ни е пукало, защото това ни сближаваше още повече. Бяхме тинейджъри, хормоните бушуваха в нас. Единственото постоянно нещо за това време си оставаше връзката между Сашо и Мико, въпреки че тя кандидатства през 2004-та и бе приета в София. Тогава си мислех, че това е любов, казвах си, че тези двамата са перфектната двойка. Две години по-късно Сашо я последва. Не знам много за онзи живот в София, но знам, че когато се върнеха в Шумен, където и да бяхме пръснати, всички намирахме време и се събирахме заедно. Беше весело, сякаш никога не сме се разделяли. А после „софиянци” се прибраха и станаха пак „шуменци”.

Годината вече е 2010, датата - 12 февруари, мястото клуб „Авангард”, събитието -купона на БМЧК по случай Деня на влюбените. В първия момент дори не можах да извикам или да мръдна, когато видях пръстена на ръката на Мико. Знаех, че ще се случи, но кога.... Предстоеше нещо много красиво, много важно и много очаквано.
Приготовленията бяха много, дреболиите ужасяващи, но Мико и Сашо се справяха със всичко заедно. Някъде по време на подготовката разбрахме, че сватбата, ще е повече от церемония, ще бъде навън, ще има рицари, ще бъде романтично, красиво, различно. Вината за това носи братът на булката, но пък мисля, че на него изобщо не му тежеше, нито ризницата, нито това да организира церемонията на сестра си - средновековна и романтична. Разбира се бащата на булката също беше замесен в тази идея, както и някои от членовете на местния клуб „Традиция”. Булката до самата церемония се надяваше да не би някой да е прекалил с идеята, да не би да не се получи нещо красиво, а напротив нещо наподобяващо цирк, но вече беше дала съгласието си това да се случи, както и съгласието на бъдещия си съпруг.

Датата беше 29 август. Към обяд, с най-добрата ми приятелка, облечени празнично, красиви и с прически, решихме да отидем да видим какво е положението при кумовете. На път към дома на кума се чудехме ние точно от коя страна сме, тъй като не можахме да се определим и тъй като обичаме и булката и младоженеца по равно, решихме че сме от страната на кумовете. Стигнахме при тях, а те решиха да играят театър и да потормозят младоженеца преди да се съгласят да тръгнат с него. Кумата беше по халат, кумът по бермуди. Весело беше склоняването на кумовете. Беше нещо от рода на онзи виц. „Добър вечер, казал джентълменът.” „Ах, какво казахте, че така бързо ме склонихте, отвърнала блондинката”.

Аз и още три момичета из между многото гости, се измъкнахме, и с такси - право при булката.

А тя... беше толкова красива в бялата рокля, седеше пред огледалото и наместваше нещо по косата си. Събрахме се доста голям отбор приятелки и зачакахме да дойдат останалите. Естествено изпратихме братовчедка и изпечен търговец да съдере кожичките на щедрите сватбари. Пуснахме кумата при нас. Последва традиционното забулване. Появи се и младоженец в стаята. Е, какво да се прави, дадохме я.
Снимки, хора и автомобили, отправящи се към Стария град. Стигнахме там, бяхме свидетели на невероятно красива, ни най-малко натруфена или смешна церемония, всичко беше в границите на романтичното и невероятното. Много пъти сме ги виждали да се целуват, но първата им брачна целувка изглеждаше различно, много пъти сме ги виждали да пият, но първата им брачна наздравица беше различна. Дали от любовта, дали от ей така, всичко изглеждаше различно.

Цветя, поздравления, снимки. Следваше църковна церемония. 45 минути, и Сашо и Мико бяха венчани и пред Бога и сега ни оставаше само купона. 

Посрещане, наздравица, захранване и после малък гаф, след това положението беше спасено и последва първият, техният, истинският им брачен танц на тяхната, истинската песен.

Поздрави, хора, подаръци, хвърляне на булчинския букет. Цветята се пръснаха на няколко страни и всички успяха да се сдобият с малка част от булченския букет, но най-голямата беше в ръцете на момиче от нашата компания. Пак танци пак поздрави и така цяла нощ чак до сутринта.

С малка част от букета си тръгна и Меги Йорданова