Фортисимо

Седмицата, в която целият свят се зарадва на щастливата развръзка със спасените тридесет и трима чилийски миньори. В дните, в които със страхопочитание разсъждавах над смисъла на числото 33, и го виждах ту в новините, ту в зрънцата на броеницата, попаднах на специален човек.

Той е превърнал в мисия на живота си да популяризира мексиканската култура чрез богатството на мексиканската кухня. „Нищо не е случайно!“, каза Луис Монтеро и вдигна чаша българско божоле.

Луис наистина вярва, че няма случайни неща. С чаровна усмивка трупа аргументи в подкрепа на тезата си, че между българите и южноамериканците има космическа връзка. Слушаме мексиканска фолклорна музика, която удивително прилича на хората на Дико Илиев. Луис ме подсеща за багрилата на чипровските килими и наистина възхитителната прилика с това, което е излязло от ръцете на индианците. „Нищо не е случайно!“, на път съм да се съглася, но предпочитам да внимавам, спомняйки си за очарованието на магическия реализъм в литературата, сътворен от тези хора.

Южноамериканците са майстори на разказа, в който реалността и магията живеят заедно. Съжителстват естествено и могат да бъдат вкусени. Прочутото гуакамоле например е такъв разказ. В него има съвсем реални продукти, а магията идва от точно определеното състояние на авокадото, което се използва.

„Как правите телешкото толкова крехко?“, пита Васил, чието вино пием тази нощ. „Лесно е“, казва Луис и отново подхваща история, в която има марината от бяло вино, счукан чесън, сол, оцет, захар и магията на специалната мексиканска подправка. „Магическият реализъм е състояние, а не стил в литературата“, прошепнах си, отдавайки се на вкуса на пилешката салата „Монтерей“ и разказа на Луис за деня на мъртвите.

„Най-хубавите ни купони стават на погребенията на близките ни“, разказва с пламнал поглед новият ми мексикански приятел и описва картина от цветя, мирис на тамян и хубава храна. Мексиканците вярват, че със смъртта започва истинският живот. „Кога плачете?“, с любопитство пита Мария и констатира, че кактусът в салатата има вкус на нашата трушия от зелени дини. „Наричат ни страната на чушките, но ние всъщност сме страната на кактуса“, разказва Луис и обяснява, че индианците са ни научили да ползваме кактуса за всичко. Иначе мексиканците плачели на 10 май, когато цялата страна отбелязва деня на майката.

Божоле, буритос, ритмиките ала Дико Илиев и разказите на Луис ме накараха да си спомня детските лагери и споделените страшни истории край запаления огън. Магическо и реално! Буритос се оказа страхотно мезе за доброто вино. Малко прекалих с тези банички с месо, които мексиканските селяни задължително бутвали в торбето си на път за нивата.

„Пробвай чипса“, подканя ме Луис, а аз протестирам, че нарича по американски това съвършенство, съставено от истинско царевично брашно. Така чипсът завлече думите ни в политиката. Към нея подходът ми се струва същият. Повече от седемдесет години държавата, която се има за лидер на южноамериканския свят се управлява от партията, извършила великата революция, а през последните десет години - от националистите. Не ми стана ясно много за какво точно се бори истинският мексикански националист, но отношението към САЩ не е добро и същевременно за политиците не е зле да вземат парите от север.

Подигравателното определение за американците „гринго“ се оказа мексиканска измислица, която общо взето означава „зелено око върви си“. Яхтата, с която Фидел отплава за Куба, за да свали диктатора всъщност е осигурена от Мексико, което официално обещава на американците да задържи Кастро, а неофициално през Куба бие САЩ. За да стане съвсем южноамериканско Фидел е женен за дъщеря на Батиста. „Той всъщност се бори срещу тъста си“, констатираме заедно и с някакво мъжко разбиране българин и мексиканец, отпивайки от виното. Големият съсед от север не е обичан и има наистина разбираеми аргументи за това, но отново магическо е отношението към Русия. „Тяхната и нашата революция станаха през 1917 г.“, припомня ми Луис и допълва „нищо не е случайно“.  

На масата идва чиния с такос и съвсем закономерно разказите за политиката изчезват в тайните на мексиканската кухня. „Удивително е това, Луис“ и изказвам възхищението пред отношението на мексиканците към храната. „Народ, който познава гроздето е добър народ“, сякаш ми връща комплимента моят нов приятел.

„Разликата между българите и мексиканците е в това. Ние имаме култура на храненето, а вие - култура на пиенето“, обобщава Луис. Хубаво, нали? Трябва да ви кажа, че когато тези две култури се срещнат на една маса резултатът винаги е нещо много повече от обикновена вечеря в ресторант.

За fortisimo.eu – Иван Капралов (снимки: isaacs.ie, lady.ru, albena.bg)

P.S. - Гозбите на Луис Монтеро можете да вкусите в най-добрия мексикански ресторант в курортния комплекс „Албена“, но ще изчакате сезона. Благодарим на хотелиерите сем. Васил и Марияна Василеви, които организираха тази среща на културите в техния „Замък“.