Фортисимо

Ще пиша сега за нея, но тя няма да го прочете. Няма и от други да го разбере. Защото я изгубих – пак. Ще бъде лично и ще засяга много хора като мен. Може да ви натъжи.

Беше винаги до мен. Не мога да забравя погледът й в родилната зала. Последен напън, очакване да чуя гласа на първото си бебе и погледът й втренчен в моите очи. Поглед, пълен с тревога. Изпълни ме с онази тогава нужна сигурност, че тя е готова да поеме върху себе си цялата ми болка, цялата умора. Беше там, когато ми е трудно. И после всичко мина. Приятна суматоха. Чакан плач на бебе. Облекчение и приятно отпускане. Нямаше я. Беше вече в коридора, защото знаеше, че съм добре.

Скоро след това пак бяхме с нея в болницата. Излизаше от скенера. Заобиколена от забързани лекари, които уреждаха формуляри и стая. Гледах в очите й и търсих онази сигурност, че ще може да издържи и тази болка. Не видях нищо. Аз ли се обърнах?!

Загубих я. Тръгнах си сама и бързах. Не знам за къде.

После я видях и тя се разплака. До мен стоеше дъщеря ми на 1 годинка. Пак бяхме трите – в болницата. Тя отвърна поглед. Скри сълзите.

Мина време. Идваше при нас, ние ходихме при нея. Имах я. Но вече времето се делеше на преди и след. Мислих си, че вече няма да я губя.

Пак съм в родилна зала. Няма я, но знам, че ако има нещо тя ще дойде. Да, чакаше отвън.

И пак си тръгнахме – заедно, в къщи.

После тя почерпи – облекчена и успокоена. Минаха пет години „след”.

След време всичко почна пак – в болницата, скенер, хора. Погледът е вече празен, нетърсещ очите ми. Пътят познат, а толкова плашещ като първи. Въпроси – казани и премълчани. Отговорите им – нечакани. Защо сега?! Не му е сега времето. Не сме готови.

Загубих я – пак.

Вече живее при мен, а аз още чакам докато пуша да дойде и да й разкажа какво преживях. Виждам я постоянно, а ми липсва. Питам я и ми липсва разговора с нея. При мене е, а я няма толкова време. Дори навикът да я набирам по телефона изчезна. Загубих я за трети път. И винаги е по-тежко и по-трудно.

Боли. Не мисля за следващия път, когато пак ще я загубя. Защото ще ми се наложи пак. Но тогава ще е предпоследен път. Не сме и същите вече. Губихме по нещо с всяка загуба, но сме още заедно. Светът няма да се промени след това, но сега ние сме целият й свят. Тя загуби... като мен.

Ти, майко, няма да го прочетеш. Няма и от други да го разбереш. Това е лично, а засяга и толкова други хора като мен.

Светът е красив. Животът е хубав – когато имаш хората, които го правят красив. Губим, тъжим и живеем с радостта от деня. Никога не идва времето, когато си готов да се разделиш завинаги с някого. Правим планове и си мислим, че ни трябва още нещо.

Мечтаем за друг живот бягайки в мислите си от собствения ни. Заспиваме уморени или с представата, че утре ще е най – успешният ни ден. Ядосваме се за дреболии и не мислим колко мъка носят някои хора. Радваме се с главата и лицето, но не и със сърцето. Мислим, че живеем трудно докато не дойде Болестта. Тогава разбираш колко сме малки. Как лесно се пречупваме и колко сме слаби.

Разбираш колко дребни са били проблемите преди това. Колко безсмислени са били ядовете ти. Колко безсмислени са ежедневните грижи. Защото само преживените неща са истински разбрани. Тогава си готов да съпреживееш болката и на другите до теб. Защото ние не сме сами. Не бихме могли да се справим сами и да оценим точно онези сладки мигове да сме с хората, които са ценни за нас. Тогава разбираш какво си имал и какво сега губиш.

Предстои ни предпоследна раздяла. Ще те загубя пак и пак ще ми липсваш. След това ще бъдеш в сърцето ми, в мислите, в спомен... Последната ще е когато и мен няма да ме има.

За fortisimo.eu – Мариана Добрева