Фортисимо

Изобщо не искам да звуча мелодраматично. Не ми е такова настроението. Но често се ядосвам как ние българите си умираме да лепим етикети.

Чета едно женско списание, което много харесвам заради винаги интересните теми, и заради начина по който пишат редакторите там, винаги знаят какво и как пишат.

Попадам на тема, която ме интересува, статията е с ангажиращото заглавие - Осиновяването е умна любов. Авторката на текста размишлява върху неволно чут разговор. Предава диалога между две жени, едната от които е кандидат осиновител, а другата нейна приятелка съветник. Съветничката успокоява приятелката си, че „дори да не случи на дете, и да не може да ми даде най-доброто, поне ще направи едно добро дело и ще го спаси от живота в дома”. И двете изглеждали „някак несемейно”. Според пишещата, кандидат-осиновителката явно се мъчи да осмисли битието си и да запълни мястото на вечно липсващия мъж. Вълнува я и въпроса, че на нас хората ни е „натрапено” да мислим, че осиновяването е високоблагородна и смела постъпка, която превръща осиновителите в изключителни хора.

„И защо осиновителите да са изключителни, а биологичните родители да не са”. По-нататък разсъжденията са все на човек, който много разбира от тази тема.

Аз съм майка осиновителка, но така и не мога да се почувствам нито смела, нито изключителна, нито специална, нито спасителка. Аз съм жена като всички останали. Родена съм, за да стана майка, но по здравословни причини така и не успях да родя детето си…

Разбрах, че любовта, която Бог е посял в сърцето ми, стои там и чака да я дам на дете, което пък си няма майка. Простичко е. Можеш да даваш само това, което имаш…

Аз съм несемейна, но не съм забелязала, че изглеждам „някак несемейно”. Дори не знам какви точно са разликите между семейните и несемейните?! Това, че детето ще запълни мястото на вечно отсъстващия мъж е глупост на глупостите. Едното няма нищо общо с другото, за тези които разбират това. Всеки човек има в сърцето си много любови, те са като чекмеджета. Дори едното да е препълнено, другото пак си остава празно. Ако си намерил човека за теб, но нямаш дете, никога няма да си пълен. Ако имаш дете, но си сам, пак ще ти липсва нещо… Жените, които раждат децата си, много добре го знаят. Знаят го и тези, които години наред се борят да имат дете, заедно с любимия си човек.

Не смятам, че е вярно и това, че осиновителите са смели или се изживяват като смели хора. Но не мисля, че са „отчаяни”, пак по думите на същата авторка. Ако бяха отчаяни щяха да слагат край на живота си, а те решават да се посветят на нечий друг живот…

Пак същата авторка пише, че ако се страхувате да осиновите дете, просто трябва да почакате, да размислите хубаво, да се информирате повече…

Боже мили, колко ли хора са се отказали да тръгнат по пътя към детето си, да го потърсят и да го намерят, точно заради такива предупреждения. И колко ли деца очакват своите мама и татко!

Изобщо няма да разсъждавам върху това, че и едните и другите завинаги остават с етикети – осиновители и осиновени…

Никога за нищо не сме готови, докато не опитаме… И лесни решения няма. Няма нищо странно в това да се страхуваш. Страхът е най-нормалното човешко чувство. Страхуват се и кандидат осиновителите, страхуват се и тези, които могат да родят децата си сами. Знам със сигурност, че майките се страхуват от момента, в който разберат че са бременни и така… до края на живота си.

Преди години, когато аз тръгнах по пътя към моето дете, гледах един филм - „Доброволна любов”. Точно за него си спомних, когато четях статията в списанието.

Осиновяването било умна любов. Аз пък мисля, че е доброволна. Избираш да обичаш едно дете, и доброволно ставаш най-важния човек в живота му. И после всяка секунда от живота си се надяваш и твоето слънце да те обича доброволно.

За fortisimo.eu – Нели Русева