Защо поне веднъж не съм като теб? Искам да попивам хубавото от хората, да разпръсквам щастие навред, да озарявам с усмивката си. Толкова ли е трудно? Но това си ти, не аз…
Ти стоиш гордо на върха, където е студено и вятърът вледенява кръвта. На мен и тук долу ми е студено. Но ти си там. Ти имаш смелост, имаш воля да живееш сред трудностите и да ги приемаш. И да ги подминаваш. Аз не мога така. Въртя се в омагьосан кръг и после сякаш заспивам в безвремието на дните си.
Нека да застана до теб. На твоето ниво, на твоя висок пиедестал. Кажи ми какво виждаш оттам? Кажи какво е съвършенството? Аз никога няма да узная. Всички изпитват завист, всички са лицемери, всички грешат. Ала ти си високо – над греховете, над безнадеждните илюзии, над страховете. Понякога се чудя, кой те е измислил и откъде идваш? От това време ли си? Държиш се така, като че си от друго време и от друг свят. От съвършения. И тогава те мразя, защото аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо. Затова не понасям превъзходството ти. Не само над мен, а над всички, които са в краката ти.
Искам поне веднъж да те победя. Да събирам отломки от теб. Жестоко ли ти се струва? Жесток е и гласът на болката, която ми напомня, че аз не съм като теб. Тя разкъсва грешното ми същество, но аз свикнах с нея, както се свиква с редуването на сезоните. И открих своята истина, а и на тези, които намираха нещо грешно и грозно в себе си и го излагаха на показ в моментите на слабост. Голяма е мъката, която търпим, че не сме идеални – не идеални изобщо, а просто за себе си. Най-трудно е да понасяш собствените си грешки…
И накрая, поне веднъж в живота си не искам да съм като теб, защото понякога образът ти и всичко, което представляваш, ме съсипва и разяжда отвътре. Завист, ревност – не знам. Но твоят ореол е твърде скучен и непотребен за моето напрегнато съществуване. Прости ми слабостите. Все едно ще ти е – и без друго не ги познаваш. Твоята природа позволява прошка. Моята не може и затова се гневи. Не винаги превъзмогваме същността си. А може би не искаме. Или не трябва. Просто ще ни липсват пороците…
За fortisimo.eu – Пламена Лачева
0 коментара