Неотдавна попитах една приятелка защо винаги се променя много, когато стане дума за семейството й. Тя ми отговори така: „Не знаеш какво съм преживяла като малка...”
Не знаех, верно. И не исках да знам. Не защото съм коравосърдечна, а защото не исках тя, докато ми разказва да го преживее отново.
Знам, че когато разказваш спомените си, от хубавите се радваш и изпитваш топлото чувство, което си имал и тогава. А от лошите ти става зле и отново се чувстваш объркан, тъжен и те боли. Преди време, когато аз разказвах за семейството си, за това което нося в себе си, винаги преживявах много.
Всеки път разбирах колко безсмислено е това, и как всеки път ме разтърсва. Дори на моменти как ми пречи да продължа напред. Животът ни в детството е много важен! Там са важните хора, там са прекрасните моменти на безгрижието, но там може да има и голяма болка, която остава завинаги. Само че животът ни в детството, какъвто и да е бил, е останал там.
Хубавото ще се усмихва и ще ни топли, а лошото е нещо, което не може да ни нарани вече. Как се постига това да приемеш, че животът е сега, в този момент?! Не знам. Но знам, че всеки познава сам себе си и знае откъде да започне и как да се пребори със собствените си страхове. Не знам и как се появява това чувство, не знам и как се казва – може би забрава. Слава на Бога, че има забрава. Тя помага да свалим товара на миналото, за да не изпуснем нито секунда от този тук днес...
Болката от преживяното е белег, но не е болест. Човек свиква с белезите си, дори не ги забелязва, докато не се втренчи и не ги докосне...
Животът е напред и е добре да загърбим миналото. Трябва да продължим с надежда, дори ако трябва да изтрием спомените си като деца. И да останем в този живот само възрастни. Когато станем родители – белезите от детството вече не болят толкова.
Ние сме тези, които прегръщат и правят спомените на децата си.
Ние сме тези, които трябва да ги учим, че лошите спомени са просто белези, а не болест.
За fortisimo.eu – Нели Русева
0 коментара