Прибирам се един късен следобед към дома и искрено си признавам – провесила съм нос. Бе ленив ден. Не, че нямах късмет, ами просто нищо не се бе случило, нямах настроение, нямах усмивка, чувствах се някак отегчена, даже донякъде смазана.
Подминавам две малки момиченца, седнали на бордюра и потънали в тайнствен разговор. До иначе заетото ми с мрачни помисли съзнание достига следното изявление, изречено от едното дребосъче: “Без магия не става. Трябва да ми вярваш. Аз съм магьосница”. За момент застинах с вдигнат крак и изцъклени очи, но в следващия се окопитих, осъзнавайки налудничавата си поза. И продължих.
Интересно… Понякога чуваме неща, които не сме си поръчвали, но някак са на мястото си. Станала съм почти на 21 години (скоро ще мога да консумирам алкохол дори в щатите) и, както се казва, животът вече здраво ме е стиснал за лакътя, и пак се чудя от време на време защо всичко е толкова трудно и в главата ми е абсолютна неразбория. Питам се ще дойде ли момент, в който ще се събудя и ще съм напълно доволна от всичко постигнато. А едно хлапе ми подметна ключа от загадката – без магия не става. Трябва ли да му вярвам? Искам да кажа, наистина ли е магьосница, защото в такъв случай искам да узная адреса на това момиченце на мига!
Сигурна съм, че много от вас, мили връстници сте попадали във водовъртежа на еднообразието, или по-лошо, на низ от твърде разнообразни по вид, род и състав проблеми, и знам, че ще ме разберете. Наистина имам нужда от магия. Е, понякога. И ми стана малко тъжно, когато това момиченце ми напомни, че преди малко повече от десетилетие всичко беше толкова очарователно в своята простота. В действителност е имало времена, когато всички ние сме вярвали поне един ден в годината (не непременно Коледа), че магии съществуват и може би като пораснем ще ги овладеем и използваме, за да изпъстрим бъдещето си в розово.
Наред с тъгата ме олюля и полъх на радост с нотка на надежда, че подрастващите поколения не са загубили вярата си във вълшебствата. Ние, големите, си знаем дали и колко ще бъдат вълшебни задаващите се дни, но като че ли няма смисъл да им разкриваме отрано нашите тайни. По-специално онази, че магия няма или на езика на детството – вълшебният дух отдавна напусна лампата. Та има само един лишен от звезден прашец живот, който се случва с пълна сила, докато някои от нас (и не непременно аз) предпочитаме да се гушим на задните редове и с притаен дъх да чакаме някой заек да изскочи от шапката и да ни подхвърли морков.
Прибрах се у дома и си отдъхнах, че съседчето ми е магьосница и евентуално ще й повярвам, защото, като се замисля, то си е магия, че след толкова перипетии, на които ни подлага зрелостта, дозите житейски шамари и всички онези тъжни моменти, които неизбежно подплатяват живота ни – ей така, за цвят, както и с ясното съзнание за идните такива, в края на този ден аз се усмихнах. Усмихвам се в името на утре, пък дори и то да ме насмете с вълшебната си метла.
За fortisimo.eu – Пламена Лачева (снимка: fivehens.com)
0 коментара