Фортисимо

Гледам всеки лайф на „шесторката” и кахърното лице на Ани Салич по bTV. Забелязвам как госпожа Салич наистина си вярва. Вярват и всички тези известни българи, приели да участват в тази благотворителна кауза. Всички са обединени от вярата, че ще помогнат.

Лично ангажирана съм с тази болна тема, защото съм преминала по пътя и знам какво е да търсиш детето си. Текстовете ми тук предизвикаха хората, които имат подобна болка да ми пишат.

Заедно с непознатите, които ми изпратиха ел. писма, се оказа и моя приятелка от детските години. Така нещата станаха още по-лични. Двамата с нейния съпруг са женени от много години. Имат добри, престижни професии. Средностатистическо българско семейство, интелигентни, работливи, дори скромни хора, на възраст около 40-те. Хора, които не са престъпвали законите, които живеят по правилата. С годините разбират, че само любовта между двамата не стига, и семейството няма да е пълно, ако не се чува детско гласче.

Като стотици други семейства се нареждат на опашката на кандидат-осиновителите. През какво преминава един кандидат-осиновител си знае само той, а и всичко се преживява.

След документите, проучването и другите подробности, започва чакането. Ето това е най-трудното... Само че като минат две години и не са те извикали на среща с детенце, започваш отначало. С документите, с процедурата... Както казва моята приятелка „сякаш за това време сме станали други хора”.

Някой от вас да е чувал „нормалните” родители някой да ги проучва, когато решат да станат родители?! Някой от вас да е чувал „нормалните” родители през две години да се изследват и да попълват тестове?!

Вероятно цялата тази работа е проверка: търпеливи ли са, колко ще издържат, какво могат да понесат. Защото се налага да понесат не едно неудобство. Ако имат пари, ако са успели да съберат преди това, или през тези две години, вече трябва да са разбрали, че е нужно да ги „бутнат” на някого, за да ги извикат на среща.

На мен не ми се наложи, аз просто съм късметлийка. Нещо повече, щастливка съм! Попаднах на прекрасни социални работници, на също толкова прекрасни хора, които се бяха грижили преди това за моето дете. Нищо не ми поискаха, дори намек нямаше. При мен беше така, ама не е при всички.

Само мога да си представя как се чувстват кандидат-осиновителите, които ЧАКАТ. Онези, които трябва отново и отново да „подновяват” искреното си желание да станат родители. Онези, които искат да намерят една самотна, беззащитна душичка, за която да се грижат и която да направят щастлива. Само мога да си представя какво е в главите и в душите им, като си пуснат вечер bTV и видят насълзените очи на госпожа Салич, която ги призовава да пускат есемеси, за да спасят децата на Шумен (в това издание).

Само мога да си представя, какъв кошмар е за тях от малкия екран да чуват едно, а на живо, в техния „частен и неспециален” живот да се случва съвсем друго. За тях деца няма. Децата в домовете са с неуредени документи, не са получили отказ от родителите, за другите се плаща...

Защитени къщи, защитени домове. Какво е това? Толкова хора очакват децата в собствените си домове, толкова хора дават мило и драго да приютят малките невинни същества, и няма нужда да събират пари от есемеси и не очакват нищо от тази държава. Която наистина нищо не дава...

През вечер ни разплакват от малкия екран със съдбата на някое малко слънчице. Разказват ни за краткия му тъжен живот и много искат да му намерят семейство или да направят така, че биологичните му родители да си го поискат отново...

За децата ли се грижим или за родителите?! Ще ги превъзпитаме ли?! Ще ги научим как да бъдат родители?! Ще ги научим как да си обичат децата, като платим за това с есемеси?!

Докато се борим за това биологичните родители да поискат децата си, да не се отказват от тях, докато ги учим и им помагаме, за децата времето минава... Тяхното важно време за гушкане, за усмивки, за приказки, за ласките на мама, за раменете на татко.

Докато държавата „мисли” и се прави на „загрижена майка”, тези деца растат, а кандидат-осиновителите ги „пекат на бавен огън”.

„Посъветваха ни да търсим връзки и да дадем пари, за да разгледат нашата молба... Безхаберието на много хора ни съсипва емоционално. Какво става, къде живеем... Сигурно знаеш каква късметлийка си ти! Няма да се откажем, отново правим документите и отново ще преминем през всичко”.

Градът, в който живее моята приятелка от години има център, за какъвто „шесторката” се бори да има в Шумен, но децата пак са изоставени от майките си, а социалните работници продължават да „работят” с тях и да ги убеждават, че наистина са майки...

„Чувствам се безкрайно изумена от тоталното неразбиране на проблема в осиновяването, който дори не е толкова на изоставените деца, колкото на огромния брой хора, като нас, съзнателно избрали да бъдат родители, а подложени на какво ли не, за да стигнат до тези деца. Абсурдът е наистина голям, като толкова други в България. Само че тук става дума за деца, които се нуждаят от обич. И за възрастни, които искат да стигнат до тези деца, а не могат да се срещнат! Днес започнахме новата процедура, този път ще посочим всичките 28 областни дирекции за закрила на детето, преди бяхме пропуснали само най-далечните в северозападна и югозападна България”.

Тези хора сигурно също ще пускат есемеси, но те повече от всичко искат да се грижат за тези деца. И не се отказват да търсят „наследниците си”, въпреки всичко.

Дайте ги на тези, които не се отказват...

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: psyntagma.wordpress.com)