Животът е така крехък, толкова нежен, така лесно раним... Раждаме се в труден миг, пристигаме със сълзи на очи, борим се всячески да оцелеем.
Като деца не мислим за проблемите на големите (но понякога и това се случва, а е тъжно...), радваме се на всеки момент, на всяка игра; бързо забравяме ожулените колене, свадите с приятелите...
Като тийнейджъри започваме да проявяваме първите симптоми на злорадство и завист, на користни цели, започваме да проявяваме част от чертите на „големите”, които вече не ни се струват така големи. Малкото, запазили детското у себе си, биват отсвирвани като аутсайдери, задръстени комплексари, зубрачи и още куп определения от тоя род.
Като студенти, и след това като по-големи хора, хванали живота си в ръце,може би някак вече помъдрели (това ли е мъдростта – тъга?), може би някак преодолели хормоналната инжекция от юношеските години, започваме да се държим по-зряло, сдържано, възпитано. А къде останаха игрите със съседите, къде останаха криениците, „Дама”-та, народна топката, ролерите, федербалът...
Н-е-е, твърде сме големи за тези игрички. Вече играем други „игри” по други правила. А смъртта минава покрай нас, а ние дори не я забелязваме. Пропускаме я покрай ушите си, и си мислим, че това на нас няма да ни се случи, или поне не скоро...
Моментите, които ценяхме като малки деца, са мираж, минал копнеж. Твърде сме заети с големите планове, надеждите, очакванията... с планове за бъдещето.
А не сме господари дори на утрешния ден... Твърде сме заети да гледаме право напред (а и капаците не ни позволяват да погледнем встрани) и право нагоре. Пестим пари, защото е криза; пестим чувства, защото ни нараняват; пестим нерви, защото мислим за здравето си; пестим и думите си, и мислите си. Забравяме да казваме на любимите хора колко ги обичаме, пропускаме рождени дни, имени дни, затваряме се в уютната си непробиваема черупка и се заблуждаваме, че живеем. А всъщност просто съществуваме.
И идва момент, в който нещо се случва, смъртта ни „докосва” толкова близко, че усещаме ледения й полъх... И ни побиват тръпки. Чак тогава разбираме, че е най-добре да следваме максимата „Яж, пий и си носи новите дрехи”...
За fortisimo.eu – Ваня Тенева
0 коментара