Фортисимо

Миговете, в които само една дума, или само една реплика те карат да се замислиш, да си кажеш – “да, точно така е”. Tези истини, изречени от някой друг, се помнят дълго.

Ние, хората, какво ли не правим от обич. А родителите още повече. От обич викаме, от обич назидаваме, от обич ограничаваме свободата на любимите си същества, от обич ги караме да се срамуват от себе си, също от обич ги караме да се чувстват виновни или дори понякога глупави.

Най-яркият и често срещан пример са вечните предупреждения от страна на родителите, придружени с назидателни реплики: “Колко пъти да ти казвам”, “Пак ли да повтарям същото”, “Никога не ме слушаш какво говоря”, “Казах ли ти, че така ще стане”…

Разбира се, че всичко е от любов. Разбира се, че децата са най-важните в живота ни. Те са нашата мечта за бъдещето! Чрез тях ние пак ще бъдем, там някъде в този голям интересен свят, там някъде напред в бъдещето. Готови сме на всичко, за да направим живота им малко по-лесен, по-малко трънлив и щастлив. Какво ли не правим ние, родителите?! И винаги сме убедени, че е от любов и за добро. Но дали децата го усещат така, дали наистина ги опазваме, спасяваме, дали наистина ги “прегръщаме” с думи?

Безкрайно малко родители успяват да съветват без да поучават. Безкрайно малко успяват да обичат децата си, без да изискват нещо, и да поставят “малки“ условия. Безкрайно малко са и онези, които в трудните моменти на детето си просто казват “Обичам те и съм с теб! Винаги!”

По-често родителите посочват грешки, от любов, от отговорност, от позицията на големия и знаещия (който обаче продължава да греши всеки ден и на 40, и на 50, и на 60 години). По-често изреченията ни започват с: „Казах ли ти…”, “Предупредих те…”, “Видя ли какво стана…”

В крайна сметка, какво става?

В един разговор скоро, моя приятелка нарисува с думи, какво правим с децата си, когато сбъркат. “Какво правим с давещия се? Нима му натискаме главата под водата, когато стигнем до него? Не го ли дърпаме нагоре и навън? Не го ли държим с цялото си тяло?”

Помощ ли е, обич ли е, прегръдка ли е…да напомним грешката, в стремежа си непременно да сме прави.

“Казах ли ти аз…”

Трудна задача е да си родител, и никога не знаеш дали постъпваш правилно. Верният път винаги се намира най-трудно.

Знам отдавна нещо, което се опитвам да спазвам, доколкото мога, а то е, че винаги е по-важно да си щастлив, отколкото да си прав! Ние, големите, е хубаво от време на време да забравяме колко сме големи и да прегърнем с любов грешките на децата си, за да не увеличим вината им. Ние, големите, е хубаво да забравим за “Казах ли ти аз…” и да кажем едно простичко – “Знам какво ти е…”, за да дръпнем давещия се нагоре!

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: theparentszone.com)