Фортисимо

Трагичен инцидент. В двора на едно българско училище по нещастно стечение на обстоятелствата и заради болест, си отива един млад живот. Едно момче на 12 години напуска този свят, пред очите на съучениците си.

Нормално е в цялото училище да настъпи ужасното, неловкото мълчание от изпращането на една душа, както и чувството на безпомощност, което винаги идва при такава раздяла.

На следващия ден някъде в класовете, някои учители говорят за инцидента, разясняват на децата нелепата смърт и преходността на човешкия живот. Успокояват ги, за да не остане чувството за страх, че това ще е опасност за всеки. Този подход обаче не приемат всички учители, някои имат и свой собствен. Майка на момиче от съседен клас ми сподели разговора с дъщеря си. Вечерта, когато детето се прибира от училище, майката пита как е минал денят, дали са говорили за нещастния случай, изобщо как се чувства нейното дете. Хлапето разказва, че когато учителката по труд и творчество (или как се казваше предметът, няма никакво значение) влиза в класната стая, целият клас шуми. Децата оживено коментират предишния ден, уплашено преповтарят времето по минути, кой къде е бил, какво е видял... Учителката ги прекъсва и казва всички да млъкнат и да работят тихо. „И какво...", пита майката дъщеря си. „Не говорихте ли за вашия съученик?”

„Не говорихме” – казва детето. „Рязахме с триони и мълчахме”.

„Рязахме с триони и мълчахме”?! Когато чух това изречение не знам защо в главата ми веднага изникна друго - „рязахме си душите с триони и мълчахме” или ровихме в детските си душички и търсихме отговори на безбройните си въпроси.

Винаги е по-лесно да замълчим, вместо да дадем трудните отговори. Винаги е по-лесно да замълчим, така няма опасност да сбъркаме. Винаги е по-лесно да замълчим и да си свършим другата „по-важна работа”. В къщи понякога, когато трябва да отговорим на трудните въпроси, се заравяме в домакинската работа. Готвим, чистим и подреждаме като луди, само да отложим времето на нашия изпит като родители. В училище пък правим друго. Просто продължаваме напред с материала, който не трябва да изостава. Така отлагаме времето на нашия изпит като учители.

В училище децата учат какво ли не, дисциплините стават все по-трудни и по-трудни. Времето на децата е изцяло запълнено от домашни, допълнителни уроци по куп дисциплини или езици, от спортни занимания и...

Те, нашите деца, знаят много неща, както се казва - раждат се научени. Но не знаят да се справят с елементарни неща.

Нашите деца не знаят как да се справят, когато се срещнат със смъртта. Не знаят как да се справят, когато някой ги обиди или нарани, или когато обиди или нарани техен близък. Не знаят как да се справят, когато са различни и това ги отдалечава от другите. Не знаят как да се справят, когато родителите им се разделят или просто заминат някъде, за да печелят повече. Не знаят как да се справят, когато те самите или близките им се разболеят сериозно.

Не могат да се справят с чувствата си, които всъщност са най-важното нещо в живота им, и което ще ги отведе в една или друга посока. Затова намират отговорите на друго място - депресии, насилие, агресия, алкохол, дрога, самоубийства, хулигански прояви и тежки престъпления... всеки се намира някъде и се (не се) справя по различен начин. Все по-често и в училище и в детската градина се търси работа с психолог на лично или на групово ниво. Независимо, че не са психолози учителите, освен специалисти в своята област са просто хора. Те са майки и бащи, те са приятели, така че винаги могат да предадат опит, или да научат децата да споделят.

Пожелавам си още в детската градина, после и в училище – учителите да намират време да учат децата ни и на това как да приемат живота си с всичките му изпитания. Дори да няма такава учебна програма, такава дисциплина, учителите знаят как да ги научат. Понякога стигат само две изречения, за да успокоят неспокойната детска душа.

Пожелавам си моето дете да се научи как да приеме загубата на близък човек, или предателството на приятел или как да не се чувства зле затова, че има по-тъмен цвят на кожата си. Бих била по-спокойна, ако един ден „знае” повече по дисциплината ЖИВОТ, отколкото да знае всички държави, столиците и валутата им... Бих била по-спокойна някой ден, ако детето ми отвръща с усмивка на обидата и с пренебрежение към всяка провокация, отколкото да е спец по математика или бог на компютрите.

Аз не абдикирам от моята отговорност на родител и съвсем не искам само учителите да научат детето ми на важните неща. Иска ми се възрастните да полагаме обединени усилия и да направим децата си устойчиви на изпитанията. Днес децата ни стават свидетели на какво ли не. Лоши новини в медиите, всекидневни проблеми от всякакъв характер в семействата, неизбежни конфликти и недоразумения в училище и на улицата... Те трябва да намират отговори на въпросите си.

Моля ви, нека ги научим на живота, за да не „режат душите си с триони”...

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: bg-mamma.com)