Фортисимо

Стоя и чакам пред кабинет в една школа по изкуствата. Оттам трябва да излезе дама, с която имам уговорка за интервю. Около мен сноват преподавателки по музика и деца, носещи калъфи за различни инструменти.

В рехавия поток от хора се откъсна едно русоляво хлапе, на видима възраст 10 – 11 г. Застана до мен и започна да ме гледа с любопитство.

- Ти снимаш ли? – попита с интерес момчето.

Отговорих позитивно. Носех голям фотоапарат на врата.

- Само тук ли снимаш?
- Снимам навсякъде, където става нещо интересно. Аз съм журналист.
- Аха! А тази врата снима ли я?

Не знаех дали това е някаква форма на детски хумор или момчето имаше проблеми с главата. Реших да бъда по-внимателен. Говореше странно. Последваха още няколко не особено адекватни въпроса, докато изведнъж хлапето ме закова с въпроса:

- Ти турчин ли си?
- На турчин ли ти приличам? – поинтересувах се аз. А и какъв беше този въпрос?!
- Не знам. Ама като дойда в Шумен и все едно съм в Турция – каза с кисела физиономия малкият.

Оказа се, че хлапето живее във Варна и че няколко пъти на седмица идва на уроци по музика в моя град. След още няколко разменени изречения за Шумен и Варна, на мен ми просветна.

– Ти си американче, нали? И родителите ти са мисионери тук? – изказах си предположението аз. – Какви са?
– Баптисти – отговори хлапака и добави – ти вярващ ли си?
– Не си падам по религиите.

Момчето ме погледна с неразбиращи очи. Как така няма да си падам по религията? Заговорихме за музика.

– Кой е любимият ти изпълнител? – попита то.
– Кой е твоят?
– Еминем.
– Това не е християнски отговор.
– Що? Щото псува ли?
– Не само.
– Ти не го харесваш, защото не разбираш какво пее – отсече наперено младежът.
– Много добре го разбирам. Ама не ми ходи на годините да слушам Еминем.
– А ти кой слушаш?
– Майкъл Джаксън.

Последва дълъг и злокобен смях. А аз гледах с опулено към американчето. Когато се овладя, то се обърна към с просветителски поглед и заяви на висок глас:

- Ама ти не знаеш ли? Той е педер@ст.

Минувачите около нас ни зяпаха с изумление. Тук нещата излязоха извън релси. И не защото някакво хлапе е обидило любимия ми изпълнител, а защото последва една заучена тирада с обвинения, изрецитирани с погнуса и фанатизъм. Истински фанатизъм!

- Той е правил лоши неща с деца. Той е построил свой Дисниленд, за да ги примамва. Той е съден. Той е лежал в затвора…
- Той не е лежал в затвора – възмутено го поправих аз, защото с предните обвинения е трудно да споря.
- Напротив. Лежал е в затвора. Той е виновен. Той е правил лоши неща с деца. Той е педер@ст – започна да нарежда отново хлапето.

Яростта у него нарастваше. Убедеността, с която говореше бе страховита, а погледът му диаболичен. Ето, това се нарича екстремизъм, а аз го гледах в очите. Далеч съм от идеята, че хлапето знае всичките тези лъжи и обиди от приятелите си. Кралят на поп музиката не е сред любимите теми на младите.

Вероятно проблемът се крие в семейството. Ако родителите му бяха хора на място, биха казали на детето си, че Майкъл Джаксън е считан от милиони за „Изпълнител на хилядолетието” и че е „Звездата, дала най-много пари за благотворителност”. Могат да добавят, че е бил съден с обвинения в педофилия, но е намерен за невинен. Да, ама не. За един фанатизиран със суеверия ум (при това отрано) - това не е важно! Американчето знаеше, че певецът е педер@ст и това бе достатъчно, за да го мрази от сърце.

Не бива да критикувам родителите му, тъй като не ги познавам, но съдейки по възпитанието на техния наследник – нямам особено желание да ги опозная.

Вратата на кабинета се отвори и дамата, която чаках, излезе. Тръгнах след нея без дори да кажа „Чао” на американчето. А сърцето ми биеше лудо, сякаш току що съм излязъл от реален ужас. Никога не бях виждал толкова злоба у дете, провокирана от едно име.

За fortisimo.eu – Стоян Стоянов