Депресията около рождените дни е феномен, който психологията сигурно е изследвала. Тя може и да го е изследвала, ама аз не съм чел. Нямам и намерение. Достатъчно ми е, че я чувствам ежегодно. Обикновено - месец предварително и още толкова, следварително.
Тази година обаче феноменът ме подмина. Не ме пропусна съвсем, но… да кажем, че ме пожали и се отървах леко. Присъщият ми сарказъм и перманентното ми нервно разстройство тъкмо бяха в своя апогей. Тогава обаче нещо се случи. Точно когато бълвах огън и жупел, като гръцки пожар насред лятото. Хем ми беше пламнало сезонно, хем навреме ме потушиха. И, също като за съседските огнища, проблемът не се реши без помощ от чужбина. От навън – дето, според фолклора, било „чуждото и страшното”.
А на мене и чуждото, и страшното (което плашещо ми харесва) много са ми помагали. Най-вече да достигна някакви прозрения, които да ме укрепят психически. Като стабилизатор при пожарогасенето – иначе струята те отнася. А на мен ми трябваше точно… да кажем… малко стабилност отвън, независима. За да се подпра, да се хвана, да се набера и да изляза от феноменалната дупка, наречена „депресия по празниците”.
И… знаеш ли кое ми помогна? Един подарък. Нематериален. Некупен. Дори ненаправен. Подариха ми усмивка. Спонтанна, предизвикана, ама не нарочна. Даде ми я непознат. Даде ми и разговор, от който, изглежда, отдавна съм имал нужда. Не, че каза нещо кой знае какво. Нещо брилянтно, уникално и нечувано. Не. Просто ме накара да си мисля. А напоследък имах страх от мисленето – все избиваше в мъглява посока.
Както и да е, нагазих вече в калта. Мислих за обичането. Избрах да се опра точно на тази мисъл. Разбрах, че никой никога не е на достатъчно разстояние и хората, които обичам, са два типа. Едните са твърде близо, за да си позволя да им го кажа. Другите са прекалено далеч за лукса да го премълча.
Говорихме си с непознатия и за избора, и за решенията. Спорихме (нали в спора се раждала истината) дали е по-трудно да решиш, или да следваш вече взетите решения. Да вземеш решение, за мен, е най-трудното. Вземеш ли го – вече си приел, че ще го изпълняваш. Защото дори и най-незначителната промяна може да се окаже Радикална. Дали сменяш вратата, или само ключалката – ефектът е един и същ, само че в различни мащаби. Града ли ще смениш, или страната, сякаш също е почти едно и също. В смисъл, че където и да си, ти винаги си някъде. Винаги те има. Има те, дори да си далеч. На кого му пука къде точно!
Майната й на сезонната депресия! Просто намери някой да те усмихне… И, като търсиш - помни, че във всеки се крие нещо повече.
За fortisimo.eu от Лимонената фабрика – Рошо Иванов
0 коментара