Казват, че леката атлетика е царицата на спортовете. Хуманитаристите твърдят, че литературата е царицата на науките. Вярно ли е това през призмата на времето? През призмата на отминал живот и този на нашите приятели?
В живота ни има много неосъзната атлетика и още повече непрочетена литература. Това е дадено и придобито до известна степен знание. Атлетиката и литературата могат да бъдат разчетени и като основните съставки на древната мъдрост за здравия дух в здравото тяло.
Ще ви го разкажа така...
Имате приятели от детството, ученичеството или студентството, които поне веднъж сте срещнали целенасочено – десет, петнадесет или двадесет години по-късно. На мен, примерно, тази година ми се случи два пъти. През май се срещнах със съучениците си от десети клас, а през декември с тези от 8-ми декември 1995 година.
Тези срещи винаги са предпоставени от известни личностни нагласи, въпроси и очаквания. Толкова много, че в определен момент ти идва да си ги спестиш. Защото битката между миналото и бъдещето в цялата си класическа мощ, се събира в бедната ти изтерзана душа тук и сега.
Думата ми бе за атлетиката и литературата. Срещите, за които ви разказвам, са своеобразна олимпиада по тези дисциплини. Участниците се познават отдавна, но първото им впечатление за прогреса на другите отново е свързано с външния вид – атлетическата форма. Що се отнася до литературата – тя е личният разказ на всеки стар приятел за това, което е преживял и онова, което е преборил. В този формат е прието да си ловец и рибар. В смисъл, че литературата в този формат най-често хиперболизира преживяното и пребореното.
Казват, че леката атлетика е царицата на спортовете. Хуманитаристите твърдят, че литературата е царицата на науките.
Когато наложим тези твърдения през призмата на времето и старите приятелства ще открием, че с отслабването на атлетическите умения се получава обратно пропорционално увеличаване на литературните. Болното тяло е по-здраво – за голямо съжаление на древните.
Затова срещите със старите приятели от детинството, съучениците или състудентите са по-скоро литературни вечеринки отколкото атлетически надпревари. Пак е жива конкуренцията, но тя е положена в лоното на приказката. Тя е литература.
Мисля, че вече имам годините и опита да разбера защо.
Когато сме деца, съученици или състуденти си приличаме. Тогава сме състезатели, но със сходното разбиране за бъдещето на шампиони. Десет или петнадесет години по-късно сме уморени състезатели без общо бъдеще. Това е поле за огромни литературни съжаления.
Лошото е, че те най-често се превръщат в безплоден преразказ на миналото, гарниран с преживяното след това. Колкото до атлетиката – тя се преобразява в разговор за диетата и кръвното налягане.
Идеята ми е, че ако се виждате десет години по-късно с приятели, с които имате общо минало, но не и общо бъдеще, значи сте остарели за голямата атлетика.
Съветът ми е в началото на тази неминуема среща да поискате тайм-аут и да помолите всеки да си каже до къде е стигнал, какво е постигнал.
Цитирам най-великата за този момент песен на ФСБ: „…за да разкаже всеки от нас, с какво се е преборил – от какво не е заспивал“.
Литературата е царицата на науките, а атлетиката на спортовете. Но и двете са до време.
За fortisimo.eu – Иван Капралов (снимка: theberry.com)
0 коментара