Фортисимо

В периоди на криза и във време, когато всеки ден е борба за оцеляване, неминуемо се появяват и кризите в душите ни. Тези кризи са най-тежки, ако си от поколението по средата. От майка си го знам това, че средното поколение е най-прецаканото.

Намираш се в една възраст, в която трябва да си на върха в кариерата си, в работата, каквато и да е тя. Между 35 и 40 години се предполага, че вече си успял да направиш, каквото си искал и каквото си мечтал. В тази възраст пак се предполага, че вече имаш деца и те вече имат своите първи или поредни проблеми. Родителите ни вече са уморени или болни, възможно е някои да са доволни от живота си, други никак. Те живеят със съзнанието, че време за поправка вече няма, и че най-хубавото от живота им наистина е останало в миналото. А ние, хората от средната възраст трябва да сме и тяхната опора, а трябва да сме опора и на децата си.

Събрани всички тези неща правят един солиден багаж, който в повечето случаи доста тежи. Дори да не сме сами и да имаме половинка, на която да се опрем, всъщност всяка грижа и всяка мисъл пак си е наша. Непрекъснатото ни скачане от едното, в другото, в третото, няма начин да не предизвика реакция. Тогава освен кризата, която засяга всички, се прибавя и тази – в душата.

Улисани в това и онова, в бърза надпревара с часовника някак си привикваме с кризите си, сякаш свикваме да имаме много грижи. Понякога си позволяваме да се отпуснем и да си кажем, че някои неща не зависят от нас. Позволяваме си го пред близките приятели, защото те ни познават, знаят ни всичките неща на главата. Можем да си го позволим (но не винаги) в семейството си, защото там сме опората.

Има едни други моменти, когато наистина трябва да сме стегнати и да се държим “мъжки”, да дадем най-доброто от себе си. Срещите със старите приятели, които не сме виждали години. В “Пак ще се срещнем след 10 години” Иван Капралов направи интересна връзка между нарастването на литературните умения, за сметка на атлетичните способности. Може и да е прав и сигурно срещите със старите приятели, съучениците или състудентите приличат повече на литературни олимпиади, отколкото на атлетически.

Аз обаче с годините и опита разбрах друго. Няма начин онези години да не ни изглеждат идеални, или поне да се доближават до това. Ами че там е нашата младост и всичко хубаво е там. Ние и тогава сме били различни, само че младостта няма опитността да прави такива категорични заключения. Сигурна съм, че и тогава е имало уморени състезатели, но ние не сме се замисляли за това. Общо бъдеще не може да имаме, нито преди, нито сега. Всеки има своето бъдеще, дори около него да има стотици хора.

Това й е лошото на средната възраст, че е по средата. Младостта и лудостта още не си е отишла, а старостта вече дава съвсем слаби, но понякога плашещи признаци, че скоро ще се появи. Още от съвсем малки искаме да пораснем бързо, искаме да сме други. Това през целия ни живот никак не се променя, постоянно искаме да сме по-големи, други. И така, когато се намираме по средата ни е по-лесно да кажем, че вече сме остарели за голямата атлетика, отколкото да продължим да се състезаваме.

С годините разбрах и друго. Много е добре от време на време да се отказваш от състезанието и да си даваш почивка. Добре е от време на време да разкажеш “със какво си се преборил, от какво не си заспивал”, но в никакъв случай да не се отказваш от състезателна дейност.

Спор няма - всяко нещо е до време, но по-правилно би било да кажем, че това “до време” определяме ние. Никога нищо няма да е същото, но казват, че всичко е възможно, само докато сме живи. С малко повече усилия е възможно да се насладим и на това място тук, по средата.

За fortisimo.eu – Нели Русева