Фортисимо

Каква година… Спомням си как започна – с хвърчила по южния плаж във Варна. С любимо същество до мен – дъщеря ми. Слънчево, ветровито, неистово лятно посред зима. Малко самотно, а инак слънчево и топло.

После творческо, работно, ентусиазирано и покрай всичко това обичайните грижи. На талази тръгваха идеи, крайпътни рекламни изречения указваха кой рекламодател как разбира кризата и как се справя с нея, планиране, прогнози… За последното вече хвърляхме боб, въпреки дебелите книги. Вълнения покрай началото на годината, цели, залагания, очаквания. Дойде февруари – началото. Знаков месец за мен. Тогава се срути всичко. Една прогноза пренареди приоритетите ми, целите и очакванията. Или пък подреди…

След това си спомням как се борих. Бях изтъкана от неприемане на факти, търсене на добро, събиране на сили и най-вече вяра в чудеса. Какво ли е било за хората около мен? Сега всеки ден разбирам по малко и научавам, колко са ме щадили близките и приятелите ми. И колко аз съм ги щадила. Три месеца се борих с рака на мама, пишех мейли, срещайки се с лекари, бях с нея, спях до нея, исках да работя, а бях отнесена. Вярвах, че скоро всичко ще се оправи и, че това не е моят филм. Карах се, крещях, прегръщах, опитвах се да разбера, разбирах, но не приемах, после приемах и пак се завърташе кръгът… Спомням си паниката, безсънните нощи, болницата, усилията на лекарите, страха. И в същото време: подкрепата на хората около мен, приятелите, непознатите дори. Можеш да получиш толкова много, само да знаеш как да го поискаш, и стига да можеш да го видиш.

В тези моменти на изострена чувствителност и в състояние на StandBuy, абсурдното е, че усещаш дори на физическо ниво помощта, разбирането, подкрепата. Приятелите, близките, те и преди това са били до мен, но не всеки път съм ги виждала.

И един ден всичко свърши. Много време мина, докато усетя какво се е случило. И още много ще мине, а аз ще нося тъгата, гнева, болката – физическа понякога… Защото моят свят вече не е същият. И в този свят обаче, освен тъгата, разбрах, че има и много, много други емоции, случки, неща, хора, сезони…

Дойде лятото и противно на разбиранията за отпускарски период, за мен бе свързано с много мислене, вземане на важни решения, работа, водене на преговори, планиране. В началото на следващия сезон стана ясно, че преговорите ми са непечеливши, каквато се очертаваше и 2010. Да, има такива моменти.

В такива моменти казвам на дъщерите си да направят списък на нещата, които имат.

Така направих и аз, реших да престана да се фокусирам върху нещата, които нямам и да видя тези, които имам. А моят списък се оказа дълъг. В него е „Форте” радио, fortisimo.eu, хората около мен, които заработиха повече, въпреки кризата, усмивките, вярата, прекрасното ми семейство, новите отношения с баща ми, на които се радвам и благодаря, че ги има, приятелите…

 Май стана прекалено лично… Такава ми беше годината - лична. 2010-годината. Тъжна, непечеливша, но пък с дълъг списък, от който ти става по-топло.

Реших да сложа рамка на 2010 година. Започнах я с разходка по плажа на слънчевия 1-ви януари. Така и ще я завърша – 31 декември е прекрасен слънчев ден и няма да пропусна разходката си край морето. Дано да има хвърчила! В очакване на 2011, ще отворя широко очите си за да виждам повече!

За fortisimo.eu – Светла Кюркчиева