Чудех се дали да отворя тефтера, в който отбелязвах 2010 по дни и часове... и се отказах. Не искам да звучи документално, защото за мен периодът беше много личен.
Годината мина бързо, както последните досега. Не усещах дните, нощите. Една въртележка, която продължава и не спира. Убедих се, че не съм сама. Близките ми бяха до мен, с техните и мои емоции, тревоги, радости, болести, пътувания. Какво ли не!
С мен остана една незабравима и дълбоко разтърсваща лична изповед на Петър Гюзелев (”Щурците”), която направи пред мен преди да замина за Дания, а той за Америка. Дни наред го мислех. Случи ми се и това да придружавам мой много близък дни наред в болница за спешни и важни изследвания – с вероятност за тежка диагноза. Мъчителният въпрос "да" или "не", последвалото успокоение, че няма проблем.
Учих уроци и най-вече Уроците на Живота. Тези уроци не свършиха. Стълбичката продължава, стъпките отзвучаваха и чувах нови…
Мечтаех в работата ми да мога да разчитам и на други хора, но опитите ми показваха друго. Идеите ми се оказаха неизпълними. Убедих се, че трябва отново да стоя в студиото денонощно, за да направя нещата, които искам. Искаше ми се само да вляза в звукозаписното студио и да си изпея песента. Не става така, това е голямото противоречие... Песента идваше в главата ми, като музика и текст, чувах отделните инструменти, кой кога, къде точно и в кой момент да се обади, представях си дори картини, виждах поредицата като на кино… Да, но за да стане всичко трябваше да работя много.
2010 ми доказа, че трябва здраво да се трудя и да не се отказвам. Да не правя компромиси със себе си, защото само така ще остана доволна. Това е трудно! Колкото повече човек знае, толкова повече изисква!
Работата ме срещаше с музиканти, студия, сцени, срещнах се с нови за мен творци! Интересен факт е, че през изминалата година се появих малко повече пред публиката с китара (участвах в бард фестивали София, Разград).
По препоръка на приятел смених китарата с друга, по-тежка, но с по-добър звук. Имала съм различни китари, но тази е от 2010! За поредна година пях в София на Петровден за район ”Красна поляна”, бях и водеща на празника. Обикновено в чужбина пея пред чужденци, но за 24 май пях пред сънародниците ни в българското посолство в Копенхаген. Беше вълнуващо! Песента ми за България ги разплака. Кой каквото иска да казва, но българите, каквато и професия да имат, където и да живеят по света, обичат България! Коренът си е корен, убедена съм в това!
През изминалата година си навехнах крака и трябваше да остана повече време неподвижна на легло. Когато отминаха силните болки – написах много стихове. Това, че не можех да стъпвам, попречи да приема поканата да пея за празника на Военновъздушните сили през октомври във Военния клуб в София. Написах стихотворение за тях, което така и не прочетох от сцената. Този инцидент с навехнатия крак ме откъсна за дълго от света. През това време прочетох доста книги. Въпреки, че обичам да чета, ми остана усещането, че съм вързана и не мога да правя нещата, които искам. И това бе урок!
Отидоха си хора, с които съм работила или животът ме е срещнал някога: Румен Тосков, Андрей Баташов, Вили Кавалджиев… Това оставя белези. НЕ мога да повярвам, че не са тук! Толкова е кратък животът! Рядко се замисляме за това, че сме гости и един ден пътеката свършва. Никой не е вечен!
Губим близки, роднини, приятели и е страшно, но животът продължава. След загубата остават спомени и това, което са създали и оставили хората след себе си!
През 2010 си задавах много въпроси. Защо едва когато някой си замине, тогава е забелязан? Защо тогава става център на внимание. Защо трудът му не е важен, а начинът, по който си отива от този свят? Защо в телевизии и радиа се канят едни и същи хора, а останалите са интересни едва, когато ги няма? Защо не ги забелязват, когато са живи и имат нужда да бъдат обичани и да усещат вниманието? Какъв е смисълът след това? Това е парадокс!
Продължавам да се питам кому е нужно толкова лицемерие, толкова скандали, толкова лошотия? Аз уж съм оптимист по природа...
Следва продължение
За fortisimo.eu – Роси Рос
0 коментара