Фортисимо

Един от най-тежките екзистенциални въпроси е свързан със съзряването. С различните етапи от рождението до смъртта. Крайъгълните камъни, които отмерват всеки километър от земния ни път. Важно е да имаш подобни ориентири.

Особено „като се замислиш колко малко ще си жив и колко много ще си умрял“, както се казваше в една популярна театрална пиеса.

Странно, но тези дни разбрах, че през годините етапите на съзряването ми се подреждаха по различен начин, в зависимост от отправната гледна точка и използвания алгоритъм. Лошо. Лошо, защото това, което би трябвало да носи някакъв ред в битката на личността със света се оказа толкова относително колкото всичко друго в този свят.

Може да е шантаво, но макар и относителни различните системи, определящи етапите на живота ни са били валидни за повечето от нас. Примерно, родените през 70-те и преди това в България в определени години – са знаели идеологизирания подход на чавдарчето, което става пионерче и идва денят, който „никога няма да забрави“. Денят, в който става член на Димитровския комунистически младежки съюз. Тогава за този ден ни казваха, че ще бъде равен по ранг на емоцията с деня на сключването на гражданския брак. Не можах да го преценя. Когато се оженя, съвсем ще съм забравил как станах комсомолец. В този идеологизиран ред на съзряването се чакаше докъм тридесетата годишнина и настъпваше най-големия личен избор пред гражданина на тоталитарната държава. Да стане ли член на комунистическата партия или да премине на по-малко уважаваната обществена работа в комунистическите профсъюзи?!

Има и друга система, определяща етапите на живота. Малко по-формализирана и струваше ми се, че точно поради това по-разумна от идеологизираната, за която ви разказвах. При нея още след отбиването на редовната военна служба – получаваш първия си документ за натрупан трудов стаж. Следва първата ти месторабота и трудова книжка. Трупаш определени години стаж и стигаш етапа за пенсия. Нагласих се според този алгоритъм, но преди десет години държавата смени правилата, а миналата година, в синхрон с другите държави от Европа, ми даде ясен сигнал, че никак не й се ще да я докарам до пенсия. Така загубих доверие в пенсионната система.

След провала на идеологическия подход към житейското съзряване и несъстоятелността на формално-юридическия залегнах на биологическия.

Бях чувал за него. Той е съпътстван от сентенции като „след 40-сет разбираш, че имаш и други органи, освен половия“ и други подобни. Признавам, че винаги съм неглижирал този подход заради безспорния акцент на телесното за сметка на духовното съзряване, докато не прозрях неговата логика. След близо година странно главоболие и бавно прозиране, че става дума за нещо различно от прозаичния сутрешен махмурлук, си купих апарат за кръвно налягане. На този етап от развитието разбираш, че си претоварен.

Понеже нищо в живота не е справедливо обаче, научаваш, че ще трябва да се разтовариш именно от нещата, които си избрал за разтоварване. Долната и горната граница на кръвното налягане постепенно изместват по важност нещата, които досега си обичал. И така от налягане на налягане и малко преди да си налегнеш парцалките – идва нов етап. Денят, когато посягаш към първата си Виагра. Запознати твърдят, че после идва ред на Космодиск и, ако е рекъл Господ, ще се сдобия с наколенките на доктор Ливайн.

Сигурно и този ред на житейското ни съзряване ще се окаже относителен. Остава да се надявам Виаграта да не събере границите на кръвното или да обезсмисли нуждата от Космодиск.

За fortisimo.eu – Иван Капралов (снимки: sofinformproduct.com, lechitel.info и kosmodiskx.com)