Мъгливата зима е сигурно най-подходящото време да се заровиш из драмите на Шекспир. Едва сега някак си забелязах студа и влагата между страниците, независимо дали става дума за пронизващия вятър от от нощната буря в „Крал Лир” или представата за калното дъждовно поле преди битката при Азенкур в „Хенри V”.
Има и още нещо. Мъгливата политическа зима по български става някак си по-ясна, видяна през писаните преди пет века редове на английски. В подножието на властта, край властта, изгубили властта хората са човешки разбираеми. Вземайки я в ръце, необяснима сила изсмуква топлотата на нормалността и възможността за естествени взаимоотношения със заобикалящите. Студеното зло ги обзема внезапно. И още по видима става тази внезапност в краткото драматургично време.
Отблъскващата арогантна самоувереност на крал Ричард II изчезва, заменена от дълбокото страдание на Ричард, разбрал самотата: „а обичта към Ричард е, уви/тъй рядка ценност в злобното ни време. И обратно – страдащият по човешки от изгнанието и несправедливото лищаване от наследство Болинбрук се превръща в хладнокръвен убиец, когато вече е крал Хенри IV: „Смъртта му аз желая, туй е верно.”
Трагичното внушение във всички исторически драми на Шекспир е, че моралните основания и аргументи напълно липсват, когато става дума за власт. Ренесансово прозрение, родено от късното Средновековие. И, ето тук отново поглеждам януарската мъгла през прозорците ни.
Може би за първи път през последните две десетилетия в нашия обществен живот в настоящия момент напълно и видимо отсъстват моралните аргументи, жестове, примери. И то при всички действащи герои в сегашния български политически театър. В небитието на времето сякаш са изчезнали завинаги всички изречени и написани думи от светли умове, достойни мъже, видели в управлението на обществото и държавата не лична амбиция или меркантилна страст, а възможност за обществено въздигане.
Публичното пространство ври като котела на трите вещици от „Макбет”, а българските медии, приели тяхната роля пълнят новинарските си емисии със следното съдържание: „...бран по тъмно бучиниш / от евреин косъм риж / турски нос, татарска устна / и – на таз магия гнусна / сокът, за да стане гъст - / тигрови черва и пръст/на детенце в трап родено / и от майка удушено!”
Това е нашето модерно Средновековие и ние сами изградихме неговите сенчести кули, сами палим кладите на колективното осъждане по слух и поверия, сами вярваме в ирационални заклинания и магии. Десет века по-късно като общество сме на изходна точка. Несвещени в своята простотия...
За fortisimo.eu – Юрий Проданов (pokazno.blogspot.com)
0 коментара