За пръв път вземам отношение по толкова нашумял и толкова болезнен въпрос, защото знам. Знам отдавна, защо това се случва. Имам какво да кажа, но като „добра” българка мисля:
„Защо пък аз? Аз ли се намерих най-умната? Кой ли го интересуват твоите мисли и чувства?”.
И какво излезе, трудно е да си личност, да си вярваш толкова, че без много колебание да кажеш своето. Но ето, че събрах смелост поне този път да не съм „като щрауса”.
Разказват от години, че когато щраусът е в опасност си завира главата в пясъка и си мисли, че се е скрил, т. е. решил си е проблема. Не вярвам, че истинската птица постъпва така. Тъжната истина е, че животните са по-интелигентни от хората, защото „интелигентност е способността да бъдем адекватни на ситуацията”. Това е способността ни винаги да реагираме успешно за нас, за да можем да бъдем щастливи.
Та щраусът едва ли, но хората постоянно постъпват така и не защото са лоши и т.н., а защото в еволюцията на човека по ред причини и обективни условия са се появили едни психични защити. Те са се появили за наше добро, но като всяко нещо са „нож с две остриета”. В един момент стават много удобни и ни помагат да намираме хиляди удобни извинения да не правим нищо и да се сърдим, че някой друг не го прави например Господ! И… „главата в пясъка” реалността не съществува!
Днес в Стара Загора играят спектакъла ”Опак свят” за времето, в което живеем, но и за начина по който, живеем. Не можем да променим сега, в тези дни, в тази седмица социалните си условия или държавното си управление, но можем да решим веднага да погледнем в семейството си или по-скоро да погледнем вътре в себе си и откровено до болка да се запитаме: „Щастлив ли съм? Ами партньорът ми? Ами децата ми?”
Охкаме, ахкаме, чупим пръсти: „Ама как…? Боже…?”, след като е станало много късно за всички (визирам семейната трагедия в Кърджали)! А всъщност, какъв парадокс, твърде рано! Защото е много, много рано на 17 години единственият ти вариант да се справиш с проблеми в отношенията с близките си хора, с рана в душата ти, да е убийство. Неприемливо, непонятно… Всъщност има ли приемливо!?
На индивидуална среща в психотерапевтичния ми кабинет дойде баща, притеснен от факта, че 14-годишната му дъщеря само учи и няма други занимания. С тях (родителите си) крещи и като не стане на нейното чупи предмети. Споделих, че в случая ще помогне семейна терапия. Не сме се чули оттогава.
Веднъж дойде майка. Голямата й дъщеря е пред изключване от подготвителния клас в езикова гимназия. Още на първата ни среща девойчето се разплака: „Не мога да кажа нищо като изляза пред дъската. Нищо не помня, защото съм глупава и нищо не мога. Не съм красива и умна като сестра ми”. Беше хубаво и симпатично момиче, и аз й го казах. Майката не ме потърси повече.
Тръгнаха си от мен. Не харесаха, че не обявих децата за болни и не предписах „хапчето чудо”, което прави детето „добро”, т.е. удобно, но… нещастно.
Няма лош родител. Има страхлив (в смисъла на притчата за щрауса).
П.П.: Въпрос за “домашна работа”: Кое ви кара да държите “златните ключета” (виж в предната статия) някъде в чекмеджето?
За fortisimo.eu – Веселина Дончева
Део: Имал съм късмет и съм благодарен за всичко
