Фортисимо

Много се чудих какво заглавие да избера за следния текст... Трябваше да е нещо, свързано с това, което смятам да споделя. Но и не биваше да е нещо твърде неясно, или пък прекалено дълго... А заглавието често пъти е определящо за това дали един текст ще бъде прочетен или не.

Отделих достатъчно внимание и време да говоря за трудния ми избор на заглавие. Затова си мисля, че е крайно време да премина към същината...

За всеки човек, създаващ някакво изкуство, независимо под каква форма, е нужна муза, вдъхновение, тръпка. Онова тайнствено нещо, което събужда таланта, отключва непоколебимостта, гали нервните импулси, предизвиква страстта. Понякога музата се оказва нещо, което е свързано с наша мечта, с нещо искрено в нас самите.

Иска ми се да мога да опиша с думи начина, по който се чувствам, когато съм под въздействието на вдъхновение. Съзнанието ми се освобождава от всякакви странични мисли, единственото, което ме интересува е да ставам все по-добра в това, което правя. С надеждата, че някой ден ще достигна съвършенството.

Но да си вдъхновен не е перманентно състояние. Вдъхновението често идва, когато сме в някаква необичайна ситуация, в някакво различно от обикновеното състояние. Любовта е един вид вдъхновение по свой си особен и приказен начин. Тъгата – също...

В частност тъгата като вдъхновение е нещо уникално. Тя е толкова тъжно, и в същото време благородно чувство, че някак е трудно да се определи дали е нещо благо или някакво бедствие. Но постигайки мечтата си да си в състояние на вдъхновение, породено поради тъга, получаваш и нещо друго – разочарованието. Онова чувство на неудовлетвореност, изоставеност и самота. Разочарованието идва от това, че си постигнал онази форма и ниво на съвършенство, към която си се стремил, но не по приятен или лек начин, а по пътя на болката и излъганата надежда; по пътя на наивната и неоправдана вяра...

В даден момент разбираш, че трябва да се разделиш с тъгата, защото тя те кара да се чувстваш зле. Съответно – трябва да се разделиш с нещото (или с някого), което те кара да се чувстваш така. Тъгата я няма, но вдъхновението също бързо си отива. Остава усещането за липса, чувството на безполезност и ненужност. Остават спомените и миналите сълзи. Тъгата я няма, но го няма и вдъхновението.

Затворен кръг, ад от собствени мисли.

За fortisimo.eu – Ваня Тенева, снимка zuleikarhizz.wordpress.com