Фортисимо

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце.

Има една жена, която липсва на снимката – моята баба – майка на майка ми – прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз – нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита – може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи – като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва – не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега. 

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.За fortisimo.eu – Светлозара Кабакчиева, снимките са с илюстративен характер от bgiroquois.blogspot.com, clubs.dir.bg