Фортисимо

Вече бях в колата и нервно чаках да се затвори гаражната врата, за да не избяга кучето. А то обича да бяга. Ей така за 2 минути: да се разходи, да маркира и пак се прибира.

Не ги исках тези две минути.

Бързах. Вече редях задачите за деня в главата си, беше ми криво, че не си направих второ кафе, чудех се какво забравям, даже си напомних нещо за следващия ден… когато две жени се появиха пред колата и започнаха онези колебливи движения на пешеходеца. Да пресека ли, да изчакам ли...?

Докато наблюдавах клатушкането им и стисках зъби от яд, забелязах, че едната жена може да ми бъде баба, а другата бе по-млада от нея. И какво от това! Защо не мога да тръгна? Сякаш всички са се наговорили да ми поставят бариери. Нямат ли си работа, защо не бързат?

Отворих прозореца, за да сложа край на колебанията и да тръгна най-сетне. Телефона ми иззвъня, аз ровя с едната ръка в чантата си, закъснявам, ставам все по-нервна. С другата ръка махвам да преминат.

И тогава видях лицата им. Широко усмихнати, благи, разбиращи. Не знам какво е било изражението ми (не искам и да знам), но те категорично спряха на едно място и с широк размах на ръцете си ми дадоха път.

Не вдигнах телефона и не тръгнах наникъде. Кимнах им със забавено движение на главата и започнах да ги оглеждам. Защо бяха толкова усмихнати тези жени? О, и ми говореха нещо! Че те са моите съседки от горната къща… с тиквите, онези тикви дето растат и прескачат оградата. От техния двор, в нашия. И те нарочно не си прибират тиквите, за да ги опитам! Защото са много вкусни… Толкова вкусни! И полезни! Непременно да ги опитам! Нарязвам ги, малко захар, орехчета, с тавичката във фурната и готово…  Да си оближеш пръстите! След това възрастната жена издаде такъв живописен звук (как се яде вкусна тиква), че устата ми се напълни със слюнки.

По вкусни тикви не съм яла! И не бях виждала скоро така усмихнати жени!

Погледнах си часовника – 2 минути бяха минали. Две минути в сладки приказки за съседските вкусни тикви. С усмихнатите ми съседки, които не бях виждала досега.

Благодарих им и тръгнах. Те помахаха и ме изчакаха да мина. Усмихвах се. В топлата есен, любимият ми сезон.

За fortisimo.eu – Светлана Кюркчиева.

ПС: Това е неразказан, но топъл спомен от есента.