Преди няколко години моята Приказка се качи на една червена кола и започна да обикаля света. Обикна го с всички цветя, на които научи имената и навиците.
Откри топлите му води, в които плуваше в хладните утрини и в нощите под звездите. Преминаваше границите му и опознаваше сезоните като пъстри ливади, есенни гори и снежни села. Вярваше в безкрайността му и чакаше сребърните очертания на облаците. В летните вечери се разказваше на светулките, в горещите следобеди чуваше как дюните я предават нататък. Спираше и се пръскаше на някоя крайпътна чешма, береше с устни узрели череши, надвиснали от дворовете. Минаваше край хиляди къщи, но знаеше, че нейната я чака някъде другаде и ще я познае по сините прозорци и белите маргарити край портата.
Един ден пътят свърши внезапно. Просто спря на хълма – като откъсната страница, като духната свещ, като клюмнало цвете. Приказката изключи мотора на червената си кола, угаси фаровете й, сякаш склопи очите на мъртъв човек, слезе на пръсти и затвори вратата. Продължи боса надолу по хълма, но след тревата я спряха белите режещи камъни, сипнали се към урвата. Нататък беше само море, а то блестеше без да се раздели и без да отвори някакъв път.
Тогава Приказката приседна, уви роклята си около коленете и се превърна в семе, от което на следващата година щеше да поникне божур - от онези дивите, неоткъснати и стихнали над морето божури.
Ако намерите една червена кола в края на пътя, огледайте се за моята Приказка.
За fortisimo.eu – Светлозара Кабакчиева
0 коментара