Фортисимо

Вчерашният ден беше един от поредицата дни, в които една тема не ми дава мира, и която отново и отново се връща при мен по ред причини. Изоставените деца в домовете и техните съдби…

Посещението на „звездите” от „Шесторката” в Шумен, отчитане на резултатите от кампанията, свършено - предстоящо, и отзвукът, който предизвика, мислите и чувствата, които разрови у нас, незвездите.

Няма случайни неща…

Среща със стар приятел, време прекарано в говорене по много теми, които старите приятели засягат в един такъв разговор. Лични проблеми, служебни ангажименти, тук-там някои „бъдещи планове”, и пак тук-там размяна на съвети, неизбежната тема за вихрещата се криза и как се отразява на хората, на нас… Какво ни тревожи, има ли какво да ни радва… От дума на дума стигнахме и до тази болезнена тема, в която аз най се разпалвам. Изоставените деца в домовете, събитията от последните месеци …

Защо ли не се учудвам на това, което чувам почти в края на тази вечер. Моят стар приятел ме прекъсва и казва така: „Виж какво. Аз така съм си изградил моя живот, моя малък свят, че тези неща никак да не ме докосват. Ограничил съм моите мисли и тревоги за нещата, които зависят от мен и най-близките ми хора, на които мога да помагам. Останалите неща не ме засягат. Може да ти звучи някак безчувствено, но е истина. Не мога да си тормозя главата с такива мисли. Теб те интересуват тези деца, но какво от това?! Можеш ли нещо да промениш, не можеш! Ти в твоя личен живот трудно можеш да променяш нещата, какво остава за съдбите на други хора…”

Изобщо не го обвинявам, ама защо ми загорча толкова, защо почувствах тъп удар в стомаха… И една жестока истина - всеки от нас се е затворил в собствения си малък свят и мърда единствено, за да подреди собствения си живот, доколкото може… Но щастливи ли сме, добри ли сме, хора ли сме…

Знам, знам, роненето на сълзи само, не помага. Какво помага? Кой може да промени нещата? Кой с какво може да е полезен? Все въпроси, които важат с еднаква сила за всяка друга болезнена част от живота ни. Какво стана с нас хората? Кой така ни промени, че ни принуди да се затворим в собствената си черупка от грижи и малки радости?

С различни думи и на различни стени във Фейсбук обсъждахме тази тема с приятели… Загрижено, в същото време остро и гневно, с болезнените констатации, че единственото, което можем да направим е говоренето… Защото не ние сме тези, които пишем законите в държавата, и не ние сме тези, които ги следваме буквално, и не ние сме тези които държим контрола за спазването им…

Ние обаче сме тези, които трябва някой ден да изградим гражданското общество. Това общество, което да не позволява да има само закони, които не само че не помагат, а позволяват в нашата страна да растат нещастни деца.

Защото някой ден горчиво ще съжаляваме за нищоправенето. Някой ден горчиво ще плачем за изпуснатите съдби на стотици деца, за безцелните благотворителни кампании на стотици големи хора, нарекли себе си „звезди”.

Защото звездичките са малките прекрасни ангелчета, които растат и нямат време да чакат тъпите ни закони и разпоредби да заработят и възрастните да започнат отново да чувстват!

Позволявам си да цитирам Даниел, мой приятел от Фейсбук, и да му благодаря, защото илюстрира много точно как държавата разрешава нещо, което отнема живот и друго, което би могло да спаси живот… .

„Разрешително за оръжие в България се издава срещу точно 3 документа и ЕДИН ден свободно време… „Разрешително" да си имаш дете се издава срещу набор документи с дебелината на Некерман и половината ти живот в чакане…”

За fortisimo.eu – Нели Русева, снимка frognews.bg