Иракският журналист Мохамед Халаф живее в България от 1978 г. Той е български гражданин, работи за кувейтския вестник „Ал Уатан“ като кореспондент за балканските страни. Познат е най-вече като анализатор на въпроси и конфликти в арабските страни.
Има седем братя и сестри, но от години не си е ходил в Ирак. За живота му в България, за нещата, които му липсват, за децата му и за много други лични неща, Мохамед прие да разкаже специално за читателите на Фортисимо.
Нели Русева: От кога живеете в България? Кое ви доведе тук?
Мохамед Халаф: Живея в България от края на 1978 година. Роден съм в Ирак, в град Бакуба. Дойдох в България по политически причини. Отказах да се присъединя към политическата партия БААС. Поради това бях преследван и уволнен от вестника за който работех. В момента съм български гражданин и кореспондент на кувейтския вестник "Ал Уатан" за балканските страни. Защитил съм докторат в Софийския университет.
Нели Русева: Смятате ли, че България е добро място за живеене?
Мохамед Халаф: България е прекрасна страна. Хората са гостоприемни и толерантни. Когато дойдох тук бях на 27 години. Получих възможността да създам семейство и да получа допълнителна професионална квалификация във Факултета по журналистика, въпреки че съм завършил Багдадския университет – факултета по литература.
Трудностите, през които преминава българското общество, са нещо естествено и са част от прехода през който минава. За жалост българският преход се оказа по-дълъг и мъчителен отколкото в другите пост-комунистически държави. Сигурен съм, че България се развива. В момента на страната и липсва политически елит, способен да реши проблемите на България. Надеждата е в новото поколение, което бе възпитано през последните 20 години в условията на демокрация. То ще произвежда нов елит, който да изгражда модерна България. Не всички способни млади хора са напуснали страната.
Нели Русева: Как станахте журналист?
Мохамед Халаф: Още от първите си години в гимназията имах интерес към вестници, списания, книги и много държах да си купувам непрекъснато нови. Затова започнах да се навъртам в една квартална книжарница. Ходех там всеки ден при собственика и започнах да му помагам, за да мога да чета. Тогава в Ирак излизаха ограничен брой вестници, но затова пък много се внасяха от другите арабски страни.
В 12 клас реших да напиша писмо на един от големите седмичници "За всичко". Написах им нещо като репортаж за Бакуба. Те го харесаха, публикуваха го и ми предложиха да пиша за тях всяка седмица. Това беше най-големият стимул за мен. Един учител ми беше казал, че ще стана или журналист, или актьор.
После записах арабска филология в университета в Багдад и още в първи курс започнах да пиша за един вестник. Запознах се с мой състудент. Той хареса нещата ми и ми предложи да пиша за вестник "Ал Таахи" ("Братство"), който беше издание на една от партиите в коалиция с БААС на Саддам Хюсеин. Но аз тогава нямах никакво отношение към политиката и когато се съгласих да работя, въобще не бях подозирал колко опасно е да пишеш за неправителствен вестник в Ирак.
Нели Русева: Как избрахте България за своя втора родина?
Мохамед Халаф: След казармата отидох да работя във в. "Република", издаван от Министерството на информацията. Занимавах се с репортажи, имаше притурки всеки ден за изкуство, култура. Пишех и рецензии за книги и научни дисертации. После реших да отида за месец на почивка в Унгария. А на първия работен ден след това портиерът ме посреща с "Честито!" - оказа се, че 15 души от редакцията по решение на революционния команден съвет сме уволнени и разпределени по други места. Аз бях последен в списъка и пратен в министерството на транспорта. Но аз се опитах да се възползвам от факта, че не бях там на щат, а само на хонорар. С писмо до революционния команден съвет обясних, че не съм на щатна работа във вестника, а в списанието на индустриалците и те да решат къде да работя. Тогава ме оставиха в списанието. Обаче останалите от списъка започнаха постепенно да ги арестуват. Трябваше да ни принудят да станем членове на БААС, без значение, че не сме се занимавали с политика. Натискът върху интелигенцията тогава беше огромен. За тях ние бяхме заплаха.
През 1978 г. реших да напусна страната. Поисках от главния ми редактор да ме прати в командировка в чужбина. Тогава се оказа, че първото подходящо събитие в календара беше Пловдивският панаир през септември. Така дойдох в България.
Нели Русева: Разкажете за семейството си. С какво се занимават децата ви?
Мохамед Халаф: Имам две деца. Дъщеря и син. Дъщеря ми Силвия има две деца. Тя завърши финанси. Синът ми Делзар е втори курс студент в чуждестранен университет. В същото време заедно със свой приятел ръководи компания за електронни игри.
Нели Русева: Съпругата ви българка ли е?
Мохамед Халаф: Да, съпругата ми е българка, но неотдавна почина.
Нели Русева: С какво се занимавате в свободното си време, имате ли любими занимания, с които се разтоварвате?
Мохамед Халаф: Обичам планината Витоша. Много ме разтоварват разходките там. Обичам да чета книги и да ходя на кино. Любимо ми е европейското кино.
Нели Русева: Обичате ли да готвите? Разкажете ни рецептата на някое иракско ядене, ваш специалитет?
Мохамед Халаф: Умея да готвя много хубаво. Това е мнението на всичките ми приятели. Често ги събирам вкъщи и задължително приготвям ориз, защото много го харесват. Правя басмати ориз с шафран стафиди и бадеми. Любимото иракско ядене на всички е риба с ориз. Другото което много харесват е тепси. В него се слага патладжан, чушки домати, лук и кайма и естествено много подправки: сос от нар, къри, куркума и т.н. по-известни като „7 подправки”, магданоз. Аз лично най-много обичам плодовете.
Нели Русева: Обичате ли българската кухня?
Мохамед Халаф: Да. Българските салати, прясно сирене, кисело мляко. Едно от най-любимите ми ястия е миш-маш.
Нели Русева: Какво у нас българите не можахте да приемете и да разберете за тези години?
Мохамед Халаф: В България имате един обичай, когато се храните и ви остане последния залък не обичате да го давате на друг. Ако някой посегне да го изяде, сте склонни да му се обидите, защото един вид ви е изял късмета. При нас в Ирак няма такова нещо и такова суеверие. Ако обичаш някого – много ти е приятно да му дадеш последната си хапка ако знаеш, че му се яде. Глупаво е да си мислиш, че късметът се състои в един залък.
Българите не умеят да защитават правата си и лесно се примиряват, когато злоупотребяват с тях. Свидетел съм на много такива случаи, в които служители в държавни учреждения, болници, магазини се отнасят грубо и с неуважение към хората, но те си мълчат и не защитават правата си.
Нели Русева: А кои черти на българина харесвате?
Мохамед Халаф: Имам приятели българи, които са учили с мен в багдадския университет. Сега са едни от най-добрите ми приятели. В годините са запазили лоялността си към мен. Винаги мога да разчитам на тях.
Нели Русева: Плачат ли мъжете?
Мохамед Халаф: Всички хора плачат. Може да е от радост, може и да е поради тъга. Случвало ми се е и едното и другото. Плаках от радост когато пристигнах в дома си в Ирак, след като 25 години не го бях виждал.
Нели Русева: На какво се радвате истински?
Мохамед Халаф: Най-много ме радва да виждам всички хора около мен усмихнати и щастливи.
Нели Русева: Пожелайте си нещо, на нашите читатели също...
Мохамед Халаф: На читателите ви пожелавам здраве и да не забравят, че имат права, а да ги отстояват.
За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: novinar.net) – първата част от интервюто
0 коментара