Фортисимо

Нямам настроение днес, нищо не ми се прави, толкова съм уморена…

- Усмихни се, де… ама веднага. Не като ти мине, сега се усмихни!Това никак не е лошо. Всъщност, опитвала съм го и има полза. Когато ти е много трудно, уморено, тревожно, трябва да се усмихнеш. Ей така… насила. Поне за миг, получава се. Колкото и да ми е тежко, усмихна ли се сякаш преборвам онова дяволче дето ми стои в гърдите и не ми дава да дишам.

 

Отново трябва да започвам да подреждам, да оправям къщата, да слагам в ред нещата около мен. Трябва да подредя и някои отношения, но това утре или ще видим кога, но ще ги подредя.

- Е, стига сега! Хайде да разхвърляме малко, да направим една какафония тук, дармадан – както казваш. Да стоим цял ден в разхвърлената стая, да правим каквото си поискаме… Да играем бе, не ме ли разбра. И другото ще го оправим някой път.

Откога искам да направя точно така. Да разхвърлям цял ден, да забравя за правилата. Да забравя, че точно с тези правила давам пример, ама и нарушаването им също е разрешено от време на време. Но се спирам, нали после тази бъркотия пак мен чака.

Как ми се иска ето този човек тук точно днес да го сложа на мястото му. Да му кажа

- Абе, я си гледай работата!

- Хайде де, моля те, кажи му го. Нали така е най-добре, когато казваш истината, така живееш по-лесно. И когато не задържаш емоцията в себе си – няма да ти е зле и няма да го мислиш повече…

Вярно, че така си мисля и така е правилно, но защо не мога да го направя. Е да, понякога го правя, но колко други пъти съм се спирала. Може би ще започна от след обяд или от утре... обещавам! На себе си...

Понякога докато пия кафето си искам да се пренеса в друг свят, в който е топло лято. Дори не знам къде да е, само мястото да е друго и да е топло. Да има море и да има бряг.

- Добре, представи си го това място. Качи се във влак или в самолет и пътувай. Иди на онова място, където ти е добре и където си спокойна. Започни да си представяш. Играй на уж…

В дни като този, когато вали много искам да изляза и да се скитам безцелно по улиците. Да се намокря, да се изцапам, да не мисля какво ли ще си кажат хората, като видят как нарочно газя в най-големите локви…

- Ами защо не го правиш? Кога, ако не точно днес, в тази киша? Нали ти самата казваш, че утре може и да няма?! Направи това, което много ще те зарадва! Нали човек трябва да изпълнява собствените си желания и да обича себе си?!

И това отлагам за следващия сняг, за следващия дъжд, за следващия порив... Ами ако няма следващ сняг или следващ дъжд, а може и порива да го няма вече.

Отлагам си нещата. И усмивките си отлагам понякога, и разхвърлянето… и да се заобичам отлагам. Истината, онази не много приятната, също я отлагам за друго време. Но едно гласче не спира да ме подканя, всеки ден, при всяко мое колебание. Не спира и да ми задава въпроси, дори понякога ужасно ме дразни. Благодарение на гласчето виждам трудно забележими красиви неща. Пак то поддържа вярата ми и прегръща любовта ми.

Защо те обичат само, когато си заслужил, защо когато си открит губиш или показваш слабост, защо когато защитаваш собствената си позиция си неудобен. Такива неща ме пита и ми говори гласчето. Благодарна съм, че го има и се надявам да не изчезне гласчето на… детето в мен.

За fortisimo.eu – Нели Русева, снимка kasaanova.wordpress.com