Фортисимо

Боянка е винаги усмихната. От далеч личи колко е добра и чистосърдечна. Не че няма причини да е тъжна… понякога. Приема живота си такъв какъвто е и се радва на всеки ден, като на подарък.

Преди много време, когато била на 10 години, след дълго боледуване – майка й (на снимката горе) си отива от този свят. Тя и брат й, който по това време е на 12 остават с татко си, но всъщност за тях се грижи най-вече баба им. Баба им е до тях още преди това, когато болната майка не е в къщи. Тежко заболяване на гръбнака я отвежда за дълго време в болници и санаториуми. Всеки ден се бори с болезнени кризи и бързо обездвижване.

Когато е още съвсем младо момиче майката на Боянка се запознава с мъж, от когото забременява.

Безотговорността не е от вчера, нито от днес. И тогава е имало безотговорни мъже. Любовта не е достатъчна този мъж и тази жена да останат заедно, нито пък това че тя очаква дете. Болестта й е причина той да я напусне и да изчезне завинаги от живота й. Младата жена остава с бебето самотна, слаба, болна и бедна… Налага се да вземе най-трудното решение и да го остави в дом, където да се погрижат за него други добри хора.

Ходи да го вижда, когато може, и живее с мисълта че някога ще се върне и ще го вземе. Един ден обаче разбира, че нейното момченце вече е осиновено…

Времето минава. Болестта й се развива, мисълта за бебето също не й дава мира, но в живота й се появява друг мъж. Той я приема болна, уплашена и знае за нейното оставено дете. Женят се и се появява първото им дете – момче, после и момиченце. Той е до нея и я обгрижва както може. Грижи се по неповторим начин и за децата си. Има битки в живота, които не могат да бъдат спечелени и накрая болестта побеждава младата жена.

Малкото й момченце намира своите нови родители и своя нов дом. Заживява щастливо. Обичан, прегръщан, важен, доволен и радостен от живота си. Когато навлиза в най-трудния за всяко дете период – пубертета, близки хора му съобщават, че всъщност той не е дете на това грижовно, обичливо семейство. Разбиват целия му свят. Следва вътрешна борба, въпроси, бягство от къщи и обяснения с мама и татко, които са го гледали с любов. Времето лека полека тушира силните емоции, те се опитват да разговарят и пак с любов да се приближават отново един към друг. От близки научават къде живее рождената му майка. Имат информация, че тя има други две деца и съпруг, че е била болна, че… и връзката отново се къса.

 

Годините се изнизват, като във всеки човешки живот – сякаш като миг.

Той, Ивелин, не спира да се надява, че някой ден ще намери жената, която го е родила и благодарение на която е на този свят. На сватбата, най-вълнуващия му ден, дори се надява, оглежда се дали няма да се появи една непозната жена. Надява се, че рождената му майка ще го потърси, за да види колко е пораснал, колко е щастлив сега. Но не знае, че тя е на небето при звездите и го гледа оттам…

Времето продължава да тече неумолимо бързо. Родителите му отново намират връзка с близките на майка му, всъщност с брат му и сестра му.

Боянка и Величко израстват без майка, с възпитанието, което баба им може да даде, и с безграничната любов на баща им. За него Боянка казва „Той беше най-добрият човек на света. Толкова много е правил за нас, до последно. Никога от нищо не ни е лишил, никога не си е помислил да ни остави или да има друга жена. До последно работеше неуморно, за да може да ни помага. На никого не е натежал с нищо.”

Едва когато техният баща умира, от близки научават, че някъде имат по-голям брат, който е от първата любов на майка им. Боянка, най-малка от тримата, решава, че трябва да го намери и да говори с него. Те нямат много близки, а някъде по белия свят имат брат, който… също ги търси и иска да се запознае с тях. Той е чувствителен, притеснителен, много добър и много съобразителен.

 

Въпреки желанието си да ги намери, нито за миг не спира да мисли какво ще им причини, ако това се случи. Ще го приемат ли…

Времето лети. Боянка е на 36, Величко на 38, а Ивелин на 41… Най-после времето за срещата наближава.

Намира сестра си, кани я да се видят. Говорят, говорят, говорят… за цялото време, в което не са знаели нищо за себе си. Радват се и се вълнуват, плачат и не спират да си разказват. За децата си, за семействата си. Баткото Ивелин ги кани да му гостуват и двамата, в неговия дом. Да се запознаят с неговите родители, защото Боянка и Величко вече нямат такива.

 

Вълнуваща среща. Мълчание, сълзи, радост. Събират се след толкова години. Но не събират огорчение, не търсят обяснения, и не таят злоба, не търсят вина от никого. Няма такава. Търсят нещо, с което да продължат напред, търсят връзката. Животите им, свързани и разделени, просто си вървят. Най-хубавото от всичко е, че се намират и че могат да разчитат един на друг. Двама братя и една сестра, събрани от спомена за тяхната майка.

Една майка, която напуска живота твърде млада, само на 33 години, след дълга борба за живот. Една майка, която въпреки страшното заболяване, ражда три деца. Тя просто ги донася в този живот, дава им първия дъх и си отива. Какво ли е преживяла тази жена за 33-те си години?!

 

Оставяш три живота, отнасяш с теб купища болка от мисълта, че няма да виждаш децата си как растат и тръгваш към звездите!

Вече шест години откакто са се намерили, от шест години се събират по празниците, плачат заедно и правят планове за бъдещето. Единственият човек, за когото не говорят и когото не търсят, е мъжът, който не избира майка им и който става причина те да бъдат разделени. Говорят за родителите си, за онези които още са живи и за другите, които вече ги няма.

С благодарност!

За fortisimo.eu – Нели Русева