Фортисимо

Странно нещо е животът… Необясним, непредсказуем, недодялан, неразгадаем, несправедлив… От известно време моята обратна връзка за текстовете, които пиша и предлагам за размисъл на другите, е че са депресиращи и тъжни.

Ами такива са, защото това усещам аз. Съжалявам, че развалям радостта на щастливите и доволните от живота си, в къщата си, и в държавата си.

През уикенда имах план да отида и да гледам една група, рок банда, която не свири всеки ден и във всяка кръчма в нашия град. Добре, обаче бях неорганизирана и несъобразителна, не запазих места. Така и не видях участието на бандата. И без това бяхме навън, решихме да влезем в първото заведение, което работи в нашия град. Да не мислите, че са много?! Десетият град на България няма кой знае какъв голям избор що се отнася до хубави заведения. От едно, в друго, в трето – неработещи имам предвид, накрая се озовахме в една доста весела кръчма. Пълна с хора, които не са случайно там. Те имат повод, банкети с различни поводи. Както отива на ресторант като този, имаше си и оркестър. За способностите на оркестъра нищо не бих могла да кажа, кадърни музиканти, които са дошли да си изкарат хляба и които свириха за настроението на гостите наистина много професионално. Каква ирония, помислих си, как се променят нещата в живота ни. Излязох, за да гледам рок група и да куфея, а изведнъж се оказах в кръчма, в която се свиреше всичко друго – само не твърда музика.

Няма значение, казах си и това е животът! Кога друг път ще се наканя да дойда точно тук и да видя как се забавляват хора, които харесват друга музика. Добре че една огромна група от клиентите бяха от някакъв ансамбъл за народни песни и танци (умишлено няма да казвам кой), та се виеха хора. Защото имаше и други, които направо изпадаха в екстаз при първите акорди на кючеците. Как танцуваха само една групичка спортистки (какви и това няма да спомена умишлено), малки, тийнейджърки, лелеееее... Само се надявам и в спорта да са толкова добри. Изглеждаха закърмени с попфолк ритмите и невероятно добре владееха гюбеците. Носеха си специални аксесоари за връзване на кръста и скачаха по столовете, за да покажат колко свещен е този танц. Нямам нищо против хората да се забавляват, но честно да призная, това беше пошло и грозно.

През цялото време бях там, но исках да бъда на друго място, и си мислех че изпускам нещо.

Кръчма като кръчма, ще си кажат повечето от вас, това е нашият град, а май че това е и България. Единственият вариант да си прекараш така, както ти искаш, е да си останеш в къщи, и ако някой съсед не реши, че обичаш чалга и не те „черпи” цяла вечер… От този ресторант, решихме да отидем за малко в някой нощен клуб и да сменим музиката. Избрахме един, за който знаем, че има „нормална” музика. Отдъхнали си за малко, сядаме, поръчваме си питиетата, радваме се на техното. Едно парче, второ парче, DJ-ят все повече и повече се вдъхновява, повишава децибелите, трето парче и ето… дългоочакваната чалга. Клиентите как се вдъхновиха, не знаете… как скочиха, сякаш ще танцуват за последно… Тръгнахме си най-после и за пореден път си обещах, че такива глупости не са за мен.

В другата кръчма, рок бандата е забивала твърдите парчета и вероятно купонът е бил на макс и също като за последно. За някого… Едно момче свири за последно тази вечер. По ирония на съдбата си отива с музика, като свири за другите. Някои неща завинаги ще останат неразгадани за нас, някои въпроси завинаги няма да ни дават мира.

През цялото време имах чувството, че изпускам нещо, а всъщност това момче е изпуснало живота си в тази нощ… Този живот – необясним, непредсказуем, недодялан, неразгадаем, несправедлив… Ще продължаваме да се питаме какво е животът…

Свири своята любима музика там горе, сред звездите, Влади!

За fortisimo.eu – Нели Русева (снимка: latinadanza.com)